— Проклет да си, Приратес, пусни го! — извика Джосуа.
Свещеникът се изкикоти, помръдна рамене и метна без усилия встрани… Камарис, който изтрополи по каменните стъпала и остана да лежи неподвижен, стиснал черния меч в пестника си.
Тиамак се вторачи, онемял от изумление. Онзи Камарис, след когото бяха тичали, продължаваше да стои изправен до тях: олюляваше се като дърво под поривите на силен вятър. Как беше възможно да са двама? Кой лежеше проснат там?
— Изорн! — изкрещя Джосуа с пресипнал от болка глас.
В този момент Тиамак си спомни и връхлетелият го ужас го стисна като в клещи. Заблудата, която бяха съчинили със ситите ли беше причина за грозната картина — тази купчина безжизнени мъже? Поне десетима воини, включително силният Изорн — и свещеникът беше успял да ги победи с голи ръце? Какво би могло да спре Приратес и безсмъртния му съюзник сега? Джосуа и спътниците му имаха само единия от Великите мечове, но неговият владетел Камарис изглеждаше като замаян в някакъв унес…
— Ще ти изтръгна сърцето за това — изръмжа принц Джосуа и скочи към стълбището.
Приратес вдигна ръце и около пръстите му затрептя ореол от жълтеникаво сияние. Джосуа замахна с Найдел, но Приратес стрелна светкавично ръка и сграбчи острието. Чу се съскащ звук като от потопено във вода нагорещено желязо, след което свещеникът стисна ръката на принца, с която държеше меча, и го притегли. Джосуа замахна с другата си, отрязана до китката ръка, но свещеникът сграбчи и нея и го привлече към себе си. Лицата им се приближиха толкова много, като че ли алхимикът искаше да целуне принца.
— Прекалено лесно е — изкикоти се Приратес.
Обезумял от страх, Тиамак отстъпи към сенките на входа.
„Трябва да направя нещо! Но кой съм аз? — Едва стоеше на крака. — Дребно човече, никой! Аз не съм боец! Ще ме хване и ще ме размаже като муха“.
— Не съществува достатъчно дълбок ад за теб — изскриптя гласът на Джосуа.
По лицето му струеше пот; ръката му, стиснала меча, потрепваше, но той беше безпомощен като дете в безмилостната хватка на свещеника.
— Ще ги пребродя до един. — Приратес отново простря ръце. Жълтата светлина затрептя около него. — Ти си сред малцината, които са се опитвали да ми се противопоставят, Безръки. Сега ще разбереш, че усилията ти са били напразни.
И той метна Джосуа към стената. Принцът се удари силно, свлече се и остана да лежи неподвижно до облечения в неговата туника и ризница воин — Бриндалис, брата на набанския барон. Дясната ръка на Бриндалис също като на Джосуа свършваше с черен кожен капак и беше извита под такъв ъгъл, че стомахът на Тиамак се сви. Върху бледото му, опръскано с кръв лице нямаше никаква следа от живот.
Тиамак се сви още по-навътре сред сенките, но Приратес дори не го погледна. Вместо това се заизкачва по стъпалата, но се спря и се обърна към Камарис.
— Да вървим, старче — каза той и се усмихна. Усмивката му се стори на Тиамак безизразна и зловеща като на крокодил. — Усещам, че защитата укрепва, което означава, че времето е дошло. Ще се наложи да поносиш бремето си още съвсем малко.
Камарис направи крачка към него, но спря и бавно разтърси глава.
— Не — каза дрезгаво той. — Не. Няма да го дам…
Частица от истинската му същност като че ли се беше събудила. Тиамак изпита някаква смътна надежда.
Приратес само скръсти ръце върху червения си нагръдник.
— Ще ми е интересно да те наблюдавам как се съпротивляваш. Ще загубиш, разбира се. Мощта на меча е прекалено голяма за всеки простосмъртен — дори и за съдрана легенда като теб самия.
— Проклятието да те настигне — отвърна задъхано Камарис, залитна внезапно напред, но запази равновесие и се олюля, сякаш се беше вкопчил в нещо невидимо, което го теглеше към стълбището. — Що за създание си ти?
— Създание? — Безкосменото лице на Приратес се развесели. — Аз съм това, което може да стане човек, преодолял всякакви ограничения…
Последните му думи все още висяха във въздуха, когато нещо изтрещя. Там, където върху отсрещната стена на залата се намираше вратата, се появи тъмен облак. Няколко силуета се прокраднаха в него, неразличими от дима.
— Колко вълнуващо.
Тонът на Приратес беше саркастичен, но Тиамак забеляза в израза на алхимика известно оживление, което не се беше появявало до този момент. Свещеникът отстъпи крачка назад и се взря втренчено в мъглата. В следващия момент залитна назад и изхъхри — в гърлото му се бе забучила черна стрела, чийто край стърчеше цяла педя отзад. Приратес се олюля, после падна и се търкулна надолу по стъпалата до жертвите си. Под главата му се образува локва кръв, сякаш мантията му се беше разтопила и потекла.