Мириамел огледа тесните коридори. Мъчеше се да се ориентира. Канцлерството представляваше вдъхващ ужас лабиринт и когато живееше тук, но сега хаосът беше още по-невероятен. Познатите врати и коридори не бяха съвсем на местата си, а дължините на коридорите бяха по-различни, сякаш цялото Канцлерство се беше променило някак. Мириамел се напрягаше да запази разсъдъка си. Беше сигурна, че ще намери пътя, но я притесняваше загубата на ценно време.
Докато чакаше спътниците си, смразяващият вятър, който свистеше през отворените прозорци, издуха покрай краката й няколко смачкани пергамента.
Бинабик дотърча иззад ъгъла.
— Извинявай, че се забавих — каза той. — Спрях да взема тези стрели. Долетяха през прозореца. — И й подаде три стрели човешка изработка, не като тези на норните, които беше взела от пещерата. — Имаше и други, но се счупиха в каменните стени.
Мириамел нямаше колчан, затова пъхна стрелите в торбата си до скъпоценната стрела на Саймън и другите, които беше събрала в тунелите. Дори с донесените от Бинабик все още имаше много по-малко стрели, отколкото й се искаше, но все пак изпита известно облекчение, че ако се стигне дотам, няма да се раздели лесно с живота си.
„Само каква съм — учуди се тя на себе си. — Настъпва краят на света, Денят на Отсъждането най-после дойде… а аз си играя на войник“.
Но все пак беше по-добре, отколкото да позволи на ужаса да я обладае. Усещаше го стаен в себе си и знаеше, че ако дори за миг загуби самообладание, той ще я сграбчи в лапите си.
— Няма нищо. — Тя се отблъсна от стената. — И без това се чудех дали това е пътят. Тук винаги си е било като лабиринт, но сега е направо невъзможно. И не е само заради това… — Тя посочи изтърбушените мебели, парчетата пергамент, изкъртените врати, които лежаха напречно на коридора. — Има и други промени, които не мога да разбера. Но вече мисля, че съм на прав път. Оттук нататък трябва да се придвижваме тихо, независимо дали има, или няма вятър — почти стигнахме параклиса, а той е точно до кулата.
— Кадрах идва.
Тролът го каза така, сякаш очакваше, че това я интересува.
Мириамел присви устни.
— Няма да го чакам. Ако иска да ни настигне, да побърза.
Тя се поколеба за момент, след което извади една от стрелите и я нагласи върху тетивата. Вече въоръжена, принцесата тръгна по тесния коридор. Бинабик хвърли поглед назад и забърза след нея.
— Той е понесъл много мъки, Мириамел — каза тролът. — Никой не знае какво бихме направили ние, ако бяхме подложени на мъченията на Приратес!
— Той ме излъга повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя. — Мисълта за предателствата на Кадрах така я разгневи, че за момент тя престана да изпитва дори страх. — Една-едничка казана истина за мечовете или за Приратес можеше да спаси всички ни.
Лицето на Бинабик беше тревожно.
— Все още не сме изгубили всичко.
— Да, все още.
Кадрах ги настигна в коридора на капелана. Не каза нищо — може би и защото се мъчеше да си поеме въздух, — а само тръгна след трола. Мириамел го изгледа хладно.
Щом стигнаха до вратата, всичко сякаш отново се измести. За момент й се стори, че вижда бледи пламъци да лижат стените. Напрегна се да не извика, изпитала за момент усещането, че я разкъсват. То отмина, но някаква следа от него остана загнездена в нея.
Мина дълго време, преди да успее да проговори.
— Па… раклисът е от… другата страна.
Въпреки несекващия вой на вятъра зад стените Мириамел шепнеше. Стаеният в нея ужас се опитваше да изскочи навън и тя беше напрегнала всичките си сили, за да не му позволи. Пребледнелият като смъртник Бинабик се беше ококорил, сякаш очите му щяха да изскочат. Кадрах изглеждаше болен — челото му беше плувнало в пот, а погледът му бе помътен като от треска.
— От другата страна има къс коридор, който извежда направо в кулата. Гледай си в краката. С всички тези натрошени боклуци по земята може да се спънеш и да паднеш… — демонстрираше загрижеността си тя единствено към Бинабик, — или пък да вдигнеш толкова шум, че който и да е вътре, ще ни чуе.
Тролът се усмихна едва-едва.
— Ние кануките стъпваме като зайци — прошепна той. — Леко и върху сняг, и върху камък.
— Добре.
Мириамел огледа монаха; опитваше се да предугади каква подлост би могъл да таи зад воднистите си сиви очи, но реши, че това няма особено значение. Кадрах не можеше да направи почти нищо, за да влоши повече положението им: времето на потайностите щеше да приключи всеки момент, а онова, което им се беше струвало най-голямата надежда, май се беше обърнало срещу тях.