— Следвай ме тогава — каза тя на Бинабик.
Щом отвори вратата към страничния кораб на параклиса, студът се пресегна и я сграбчи. Във въздуха увисна издишаното облаче пара от устата й. Тя спря за момент и се заслуша, преди да поведе спътниците си. По ъглите и край стените се беше натрупал сняг и навсякъде върху камъните се виждаха локви вода. Повечето пейки ги нямаше, а малкото гоблени бяха увиснали на изпокъсани, парцаливи ивици. Трудно беше да се повярва, че това място някога е било кътче за утеха и спасение.
Воят на бурята и тътенът на битката тук бяха още по-оглушителни. Щом вдигна глава, тя разбра причината.
Огромният купол беше разцепен и изрисуваните върху витража светци и ангели бяха рухнали, разбивайки се на цветни стъкълца. Мириамел потръпна, поразена дори след всичко преживяно, че едно толкова познато място е станало толкова неузнаваемо. Снежинките се сипеха, а свъсеното от бурята небе, озарено от кървавото сияние на пламтящата звезда, надничаше през строшената рамка на купола като разярено лице.
Докато прекосяваха предната част на абсидата покрай олтара, Мириамел забеляза, че и други сили освен безличната природа са светотатствали тук: груби ръце бяха разбили лицата на статуите на светите мъченици, а други бяха изпоплескали с кръв и отвратителни нечистотии.
Въпреки надвисналата опасност продължиха безмълвно до отсрещния кораб. Тя ги поведе по тесен коридор и стигнаха до врата, вдълбана дълбоко в стената. Мириамел се наведе и долепи ухо до ключалката, но не чу нищо от отекването на врявата, която се носеше от горе. Обзе я странно, болезнено, тръпчиво усещане, сякаш въздухът беше пронизан от светкавици. Но светкавици наистина се сипеха, напомни си тя.
— Мириамел… — обади се уплашено Кадрах.
Тя не му обърна внимание; опитваше се да отвори вратата.
— Заключена е — прошепна тя и разтърси рамене, за да се освободи от пълзящия сърбеж по кожата, който се засилваше. — А и е прекалено масивна, за да я строшим.
— Мириамел! — Кадрах я дръпна за ръкава. — Издигат някаква преграда. Ще ни хванат в капан.
— Какво искаш да кажеш?
— Не го ли усещаш? Да лази по кожата ти? Издигат преграда и я изтеглят около кулата. Това е дело на Приратес — усещам гибелната му мощ.
Тя се вторачи в лицето на монаха, но не откри нищо освен непресторена тревога.
— Бинабик? — попита тя.
— Мисля, че е прав. — Той също беше започнал да потръпва. — Ще бъдем смачкани по най-неприятен начин.
— Кадрах, ти отвори вратата на дуорите. Отвори и тази.
— Това е обикновена ключалка, принцесо, а не отбранително заклинание.
— Но нали си бил и крадец!
Той се разтресе. Косата му щръкна. Мириамел също усещаше, че ръцете и главата й изтръпват.
— Нямам никакви шперцове, никакви инструменти — безсмислено е. А и може би така е по-добре. Поне ще е бърза смърт.
Бинабик изсъска гневно:
— Аз не искам никаква смърт, нито бърза, нито бавна, ако можем да я избегнем.
Той се вторачи за момент във вратата, след това тръсна торбата си на пода и затършува в нея.
Мириамел го наблюдаваше безпомощно. Угнетителното усещане се засилваше с всеки момент. Като се молеше да намерят друг път към кулата, тя забърза обратно по коридора, но след десетина крачки въздухът като че ли се сгъсти и стана труден за дишане. В ушите й възникна странно жужене, а кожата й сякаш пламна. Тя не желаеше да се предаде така лесно и направи още няколко крачки, но всяка следваща беше още по-трудна от предишната, сякаш нагазваше във все по-дълбока кал.
— Върни се! — извика Кадрах. — Няма да постигнеш нищо!
Тя се извърна с усилие и се върна до вратата.
— Прав си — няма връщане. Но това нещо, тази преграда се движи така бавно!
Монахът чешеше ръцете си като обезумял.
— На такива неща им е нужно известно време, за да възникнат, а свещеникът изразходва много енергия, за да го осъществи. Очевидно държи нищо да не влиза и да не излиза.
Бинабик беше открил малка кожена торбичка и тършуваше в нея.
— Откъде знаеш, че е Приратес? — попита Мириамел. — Може би е… другият.
Кадрах поклати унило глава, но под вцепенението му бълбукаше ярост.
— Познавам почерка на червения свещеник. О, богове! Никога няма да забравя усещането за лепкавото му присъствие в главата ми, в мислите ми…
— Мириамел, Кадрах — каза тролът. — Повдигнете ме.
Те се наведоха и го вдигнаха до горния ръб на вратата. Въздухът около тях се сгъстяваше и усилието да повдигнат дребния Бинабик беше колосално. Тролът се покатери и стъпи с крачетата си върху потрепващите им рамене.