Над Мулах беше по-малко опустошен от Хернисадарк, но все пак беше пострадал от завладяването на Скали. За краткото време, с което разполагаше, Еолаир посъбра остатъците от хората си и направи всичко възможно, за да пооправи нещата. Ако все някак успееше да се върне от тази безумна война, която ставаше все по-безумна с всеки ден, не искаше нищо друго, освен да захвърли колкото може по-скоро юздите на отговорността и отново да заживее в любимия си Над Мулах.
Поданиците му бяха издържали дълго срещу войската, оставена да ги обсажда, но когато затворените сред стените на замъка бяха започнали да измират от глад, Гуинна, негова братовчедка и управителка на замъка, непреклонна и способна жена, беше отворила вратите пред римърите. Много прекрасни неща бяха разрушени и задигнати, между тях десетки предмети, които Еолаир беше донасял от пътуванията си из Остен Ард. И все пак, утешаваше се той, стените се извисяваха непокътнати, полята бяха все така плодородни, а широката Барайлеан, недокосната от войната и зимата, продължаваше да тече покрай Над Мулах по своя път към Абаингат и морето.
Графът похвали Гуинна за взетото решение и й каза, че на нейно място би постъпил по същия начин. Думите му я поуспокоиха, но не много, тъй като за Гуинна гледката на нахлулите в поверения й замък чуждоземци беше възможно най-унизителното нещо, което можеше да си представи.
Тези чуждоземци, вероятно защото господарят им се намираше далеч в Хернисадарк или защото самите те не бяха от свирепия род на Скали, бяха по-малко недоброжелателни от нападателите в другите части на Хернистир. Бяха се отнесли лошо с победените и бяха плячкосвали и рушили на воля, но не бяха стигнали до насилията, мъченията и безсмислените убийства като основната армия на Скали при нахлуването си в Хернисадарк.
И все пак въпреки относителната умереност при опустошаването на дома на предците му, докато напускаше Над Мулах, Еолаир се чувстваше насилен и унизен. Прадедите му бяха издигнали замъка, за да наблюдават своето кътче от долината. Сега то беше ограбено и опустошено, а в този момент той дори не си беше у дома. Слугите и родствениците му бяха принудени да се справят сами.
„Служех на моя крал — каза си той. — Какво можех да направя?“
Нямаше отговор, но от това не му ставаше по-леко да живее със спомените за порутени камъни, изпепелени гоблени и обезумели от ужас хора. Дори войната и магьосническата зима да свършеха още утре, бедата вече беше сторена.
— Искаш ли да капнеш още нещо, милейди? — попита Еолаир.
Не можеше да спре да се пита какво ли си мисли в своята лудост Мейгуин за доста бедственото им положение, което беше тяхна участ по време на пътуването до Наглимунд. Естествено, че не можеше да се очаква много от една опустошена от войната страна, но графът беше любопитен как коравият хляб и жилавият като кожа лук биха могли да се смятат за достойна за богове храна.
— Не, Еолаир, благодаря. — Мейгуин поклати глава и се усмихна едва-едва. — Дори в земята на несекващите удоволствия трябва да си отдъхваме от време на време от тях.
Несекващи удоволствия! Графът се усмихна кисело. Може би не беше зле да не си с всичкия си, поне докато ядеш боклуци.
Миг по-късно се укори заради грубата мисъл.
„Виж я само. Като дете е. Не е нейна вината — може би е от удара на Скали. Може и да не я е убил, както тя си мисли, но е помътил съзнанието й“.
Той се загледа в нея. Мейгуин усмихната наблюдаваше залеза. Лицето й сияеше.
„Какъв беше онзи израз, който използват в Набан? „Блажени глупци“. Точно така изглежда и тя — човек, който вече не е от този свят“.
— Небесното небе е по-красиво, отколкото предполагах — промълви замечтано тя. — Питам се дали това е нашето собствено небе, което сега виждаме от противоположната страна.
„А и дори и да съществуваше някакъв лек — мина му внезапно, — какво право имам да й отнемам това?“ Мисълта беше стряскаща, сякаш лиснаха кофа студена вода в лицето му. „Тя е щастлива — щастлива за първи път, откакто баща й потегли на война и намери смъртта си. Тя се храни, спи, разговаря с мен и другите… независимо че повечето й думи са пълни глупости. Нима би се почувствала по-добре, ако съзнанието й се върне в тези ужасни времена?“