— Много… трудно… се диша — задъха се Мириамел.
Ушите й бучаха. Кадрах стоеше с отворена уста и си поемаше въздух с огромни усилия.
— Никакви приказки. — Бинабик изсипа нещо от шепата си върху горната панта на вратата.
Ушите на Мириамел започнаха да бумтят и сякаш я стисна някакъв огромен, задушаващ я пестник. В сенките пред нея избухна взрив от искри.
— Извърнете лица — каза задъхано Бинабик и стовари нещо върху пантата.
Ярката светлина за миг заслепи Мириамел. Задушаващият пестник се превърна в огромна разтворена ръка, която я изблъска от вратата. Въпреки силата на удара тя отстъпи само на една-две крачки и се задържа на крака, подпряна върху невидимата, но все по-плътна бариера. Бинабик се стовари от рамото й на пода между нея и Кадрах.
Когато Мириамел отново отвори очи, забулената от пушеци врата се беше килнала на една страна.
— Хайде! — каза тя и дръпна трола за ръката.
Той грабна торбата си и пристъпиха в мрака. За момент Мириамел не можа да помръдне от входа, тъй като торбата й се заклещи в тясната пролука, а лъкът й се закачи за строшената панта, но се напъна и най-после се промъкна. Щом пристъпиха в просторното преддверие на Кулата на Зеления ангел, налягането внезапно изчезна.
— Имахме късмет, че пантите бяха от външната страна — каза Бинабик и си пое дълбоко дъх.
Мириамел спря и се втренчи напред. В полумрака забеляза яркочервено петно на стълбището на кулата. Пушекът бързо се разсея достатъчно, за да види блестящото розово теме на Приратес. Около краката му лежаха разхвърляни тела, а в центъра на залата пред него се беше изправил Камарис. Старецът се взираше в свещеника с такава безнадеждна безпомощност, че сърцето на Мириамел се сви.
Ухиленият Приратес се обърна с гръб към стария рицар, отстъпи крачка назад и насочи бездънните си черни очи към входа, където стоеше изправена тя. Разбиването на вратата като че ли не го беше изплашило изобщо — сякаш в краката му беше паднало изсъхнало листо. Без да се замисля, Мириамел вдигна лъка, опъна тетивата и пусна стрелата. Прицели се в най-широката част на тялото на свещеника, но стрелата улучи малко по-нагоре. Стори й се истинско чудо, че Приратес залитна. Щом видя, че стрелата стърчи от врата му, вцепенена от изумление, тя дори не изпита радост. Свещеникът се строполи и се свлече безжизнено по стъпалата.
— Камъните на Чъку! — задъха се тролът. — Ти го довърши!
— Чичо Джосуа! — изкрещя тя. — Къде си? Камарис! Това е клопка! Искаха да донесем мечовете!
„Убих го! — Мисълта я изпълни с безмълвен възторг. — Убих чудовището!“
— Мечът не трябва да мръдне по-нататък — извика Бинабик.
Старият рицар направи няколко колебливи крачки към тях, но независимо от падналия по лице Приратес — мъртъв или агонизиращ, — Камарис все още като че ли беше сграбчен от някаква ужасяваща сила. От Джосуа нямаше и следа — освен стареца, подът на залата беше покрит с безжизнено проснати тела.
Преди да се обади някой друг, от върха на кулата дрънна камбана, чудовищно оглушителна, по-плътна и заплашителна от всеки камбанен звън, който Мириамел беше чувала. Дори камъните в огромната зала потрепнаха и звънът я прониза до мозъка на костите. За момент преддверието сякаш се разтвори и почернелите от влагата гоблени отстъпиха място на ослепително бели стени. Въздухът се изпълни с блещукащи светлинки, сякаш рояк светулки. Със заглъхването на камбанния звън илюзията помръкна и изчезна.
Докато Мириамел се напрягаше да дойде на себе си, един силует се надигна бавно от пода до стълбището. Беше Джосуа — с провиснало разкъсано наметало и отпрана яка на ризата.
— Чичо! — Мириамел се втурна към него.
Той я погледна с широко отворени, недоумяващи очи.
— Жива си — промълви най-после принцът. — Слава богу.
— Това е клопка — повтори тя и го прегърна. Слабо проблесналата надежда сред огромните надвиснали опасности беше мъчителна като рана от нож. — Фалшивият пратеник — стихчето за мечовете е тъкмо това! То е клопката. Те искаха мечовете тук, искаха да ги донесем ние!
Той внимателно се освободи от ръцете й. По косата му имаше кръв.
— Кой е искал мечовете? Не те разбирам.
— Изиграни сме, принц Джосуа. — Бинабик пристъпи към тях. — Всичко това е било планирано от Приратес и Краля на бурите, за да бъдат донесени мечовете тук. Предполагам, че ще ги използват за някаква огромна магия.
— Не успяхме да намерим Блестящ гвоздей — каза припряно Мириамел. — Във вас ли е?