Принцът тръсна глава.
— Гробницата беше празна.
— Значи има надежда! Той не е тук!
Джосуа отвори уста, за да отговори, но оглушителният болезнен вик на Камарис го спря.
— О, Господи, защо ме изтезаваш? — извика старецът и вдигна свободната си ръка към главата си, сякаш го удариха с камък. — Това е грешка — този отговор е грешен!
На лицето на принца се изписа тревога.
— Трябва да го изведем навън. Мечът го доведе тук. Докато все още е на себе си, трябва да го изведем.
— Но Приратес изгражда някаква преграда около кулата — напомни тревожно Бинабик. — Единствената ни надежда сега е…
— Това е моето наказание! — извика отново Камарис. — О, Господи, толкова много мрак, толкова много грях. Съжалявам… много съжалявам!
Джосуа пристъпи към него, но отскочи назад от проблесналия във въздуха Трън. Принцът отстъпи към стълбището, за да застане между Камарис и онова, което го притегляше толкова мощно.
— Започнатото от Приратес все още не е приключило — изкрещя Бинабик. — Мечът не трябва да отива по-нататък!
Джосуа се дръпна от поредния неочакван удар. Държеше Найдел пред себе си, но дори не се защитаваше — може би се страхуваше да не нарани стареца. Потресената Мириамел знаеше, че принцът ще загине, ако не се съпротивлява с цялата си сила.
— Чичо Джосуа! Не отстъпвай! Спри го!
Докато Джосуа отстъпваше нагоре по широкото стълбище, Камарис стигна до първото стъпало. Застаналият до нея Бинабик се втурна напред, прескочи проснатите пред стълбата безжизнени тела, метна се в краката на стария рицар и го повали на земята. Мириамел се втурна да помогне на трола и забеляза някой да изтичва до нея. За свое изумление видя врана Тиамак.
— Хвани едната му ръка, лейди Мириамел. — Очите на мъжа от блатата бяха опулени от страх и гласът му потрепваше, но вече се беше навел. — Аз ще хвана другата.
Макар Бинабик да беше обвил едновременно ръце и крака около коленете на стария рицар, той отново беше започнал да се надига. Мириамел сграбчи ръката му, с която се опитваше да се освободи от Бинабик, но той я измъкна от потните й длани. Тя го сграбчи за китката и този път успя да я задържи; усещаше стегнатите му мускули. В следващия миг и четиримата се строполиха на пода сред проснатите тела. Мириамел се озова точно пред бялото като на норн лице на Изорн и зърна изцъклените му очи. Прииска й се да изкрещи, но така се беше впила в ръката на Камарис, която той се опитваше да измъкне, че нямаше време да мисли за сина на Исгримнур. Въздухът бе пълен с миризма на пот, страх и изстиващи тела.
Тя видя за момент изправения върху стълбището Джосуа. Камарис отново започна да се надига, повлякъл нападателите си заедно със себе си.
— Джосуа — задъхваше се тя, — той ще… ще се измъкне от нас! Убий го… ако трябва… но го спри!
Принцът гледаше втренчено. Мириамел усещаше огромната сила на стария рицар. След мигове щеше да се отърси от тях.
— Убий го, Джосуа! — изпищя тя.
Камарис почти се беше изправил, но Тиамак се беше вкопчил в ръката му, с която стискаше меча, и гърдите и коремът на рицаря бяха незащитени.
— Хайде! — простена от болка Бинабик, напрегнал се да задържи краката на Камарис. — Направи нещо!
Но Джосуа само пристъпи нерешително напред, отпуснал Найдел.
С едната си ръка Мириамел посегна към колана на Камарис. Щом го хвана, пусна китката му и се вкопчи в колана с две ръце, запъна краката си в най-долното стъпало и затегли назад с все сила. Старецът се задържа за момент, но увисвалите върху него Тиамак и Бинабик му пречеха да запази равновесие и той залитна назад и рухна като отсечено дърво.
Краката на Мириамел останаха заклещени под рицаря. При падането му беше останала без въздух. След известно време Камарис отново се размърда, но тя знаеше, че вече няма сили да го задържи.
— О, Господи — замърмори с лице към тавана рицарят. — Освободи ме от тази песен! Не искам да отида, но е прекалено силна за мен. Аз съм плащал, плащал…
Джосуа изглеждаше не по-малко измъчен от Камарис. Той пристъпи още крачка напред, но после спря и отстъпи.
— Милостиви боже — промълви принцът. — Милостиви боже. — Той се изправи и викна: — Задръжте Камарис, колкото ви е възможно. Мисля, че знам кой чака на върха на стълбището.
И се обърна.
— Върни се, чичо! — извика Мириамел. — Не отивай!
— Не остава никакво време — викна през рамо той, докато тичаше нагоре. — Трябва да стигна до него, докато мога. Той ме очаква.
Изведнъж тя разбра кого има предвид и прошепна:
— Не!
Камарис продължаваше да лежи на пода — Бинабик не пускаше краката му. Тиамак се беше свил встрани и разтриваше навехнатата си ръка, втренчил ужасен поглед в Камарис.