Свещеникът го изгледа развеселено.
— Укикук? Значи ти си чиракът на тлъстия трол? Колко очарователно, наистина. Всичките ми стари приятели са се събрали, за да споделят този ден с мен.
Камарис вече се изправяше. Бинабик се напрегна да го задържи, но старецът протегна ръка и се освободи без никакво усилие, след това се изправи с провисналия в ръката му Трън и направи няколко нерешителни крачки към стълбището.
— Още съвсем малко — каза Приратес. — Зовът е много силен. — Той насочи вниманието си към Мириамел. — Боя се, че ще се наложи да отложим разговора си за по-късно. Много скоро ритуалът ще доближи един деликатен момент. Добре би било да съм там.
Мириамел отчаяно искаше да го забави, да го задържи по-далеч от чичо си и баща си.
— Защо правиш всичко това, Приратес? Какво можеш да спечелиш?
— Да спечеля? Ами всичко. Мъдрост, каквато ти дори не би могла да си представиш, дете. Целият космос, проснат гол пред мен, неспособен да скрие и най-малката си тайна. — Той разпери ръце и за момент сякаш започна да расте. Мантията му се развя и из цялата зала плъзнаха прашни въртопчета. — Ще узная неща, за които дори безсмъртните биха могли само да се досещат.
Камарис изкрещя, сякаш намушкан с нож, и залитна към широкото стълбище. В същия момент огромната камбана отново отекна някъде от висотите и всичко наоколо се разтресе и подскочи. Пред очите на Мириамел пространството се олюля, по стените полазиха пламъци, но със заглъхването на екота изчезнаха.
На Мириамел й се зави свят, но на Приратес му нямаше нищо.
— Това означава, че моментът е съвсем близо — каза той. — Надяваш се да ме забавиш, докато Джосуа застане срещу брат си. — Свещеникът разтърси лисата си глава. — Чичо ти не е в състояние да спре онова, което предстои да се случи, както не е в състояние да повдигне този замък върху плещите си. Нито пък ти. Надявам се да те намеря, щом всичко приключи, малка Мириамел. Не съм съвсем сигурен какво ще остане, но ще е жалко да те загубя. — Той я изгледа със смразяващ поглед. — Имаме да свършим много работа. И ще разполагаме с предостатъчно време — завинаги, ако се наложи.
Мириамел усети сърцето си сграбчено в железен юмрук.
— Но ти се провали! — изкрещя му тя. — Другият меч не е тук! Ти се провали, Приратес!
Той се усмихна подигравателно.
— Така ли?
Тя долови някакво движение с периферното си зрение. Съпротивата на Камарис най-после беше сломена и той се тътреше нагоре по витото стълбище и след няколко мига изчезна от погледа й. Тя го проследи с безпомощно примирение. Бяха направили всичко възможно, но се бе оказало недостатъчно.
Приратес мина покрай Бинабик и Мириамел, за да последва стария рицар, но се спря на първото стъпало и се плесна по врата. Обърна се бавно и погледна трола, който тъкмо сваляше тръбата от устните си. Приратес издърпа нещо иззад ухото си и го огледа.
— Отрова? — попита той. — Ставаш за чирак на Укикук. Той винаги разбираше много бавно.
Пусна стреличката на пода и я размаза с черния си ботуш, след което се заизкачва по стълбището.
— Нищо не може да го уплаши — прошепна със страхопочитание Бинабик. — Аз не…
Тролът тръсна глава.
Мириамел проследи червената мантия на свещеника, докато той не потъна в сенките, след това сведе поглед към проснатите трупове на Изорн и останалите воини. Пламъкът на гнева й, почти потушен от страха, отново припламна.
— Баща ми е горе.
На пода до тях Кадрах ридаеше, заровил лице в ръкавите си.
Тиамак бързаше нагоре по стълбището.
„Всичките ни пресмятания, всичките ни мъдри планове, надежди — преследваха го скръбните мисли, — всичко беше напразно. Мечовете се оказаха клопка, а ние глупаци, абсолютни глупаци…“
Куцукаше нагоре, превъзмогвайки разгарящата се с всяка следваща крачка болка, за да не изостава от Джосуа, който беше едва доловима смътна сянка в плътния мрак над него. Устата му беше пресъхнала. Нещо очакваше на върха на стълбището.
„Смъртта — мина му през ума. — Смъртта, притаена като гхант на върха на някое дърво“.
Някъде над главата му отново отекна камбана — разтърсващ удар, който го раздруса като разгневен баща, сграбчил провинило се дете. Пред очите му отново потрепнаха пламъци и всичко около него сякаш се разпадна на ситни отломки. Стори му се, че измина мъчително дълго време, преди отново да види стъпалата пред себе си и да накара тромавите си, безчувствени крака да продължат нагоре. Кулата… оживяваше ли? След като всичко останало щеше да умре?
„Защо ме прати тя? Какво мога да направя? О, Ти, който винаги стъпваш по пясък, толкова съм уплашен!“