Принц Джосуа се отдалечи още повече и изчезна от погледа му, но хромият вран продължаваше да се катери. От време на време поглеждаше през прозорците на кулата и виждаше бушуващия в непознатата му околност долу хаос. Звездата-завоевател проблясваше като разгневено око над главата му. Снегът забулваше червеникавото небе, но той различаваше смътните силуети на тичащите по стените воини, които водеха битки край зъберите; други се сражаваха в двора около кулата. За момент Тиамак изпита бегла надежда — предположи, че херцог Исгримнур с останалата част от армията на Джосуа е успял да нахлуе вътре, но веднага си спомни за защитата, с която според Бинабик беше запечатана кулата. Исгримнур и останалите нямаше да могат да предотвратят нищо от предстоящото да се случи тук.
Толкова много неща го объркваха. Какво точно искаха да кажат за мечовете Мириамел и тролът? Че били някаква клопка и — още по-важно — че Приратес и Елиас искали да бъдат донесени тук. Но защо? Какви бяха плановете им? Беше ясно, че присъствието на Утук'ку под двореца имаше нещо общо с това. Ситите бяха казали, че могат да я забавят, но не и да я спрат. В Езерото на Трите дълбини имаше някаква могъща сила и Тиамак беше усетил, че Северната кралица иска да я впрегне. Ситите се опитваха да я забавят, но като че ли не успяваха да направят дори това.
Чу наблизо гласа на Джосуа. Спря разтреперан, уплашен да изкачи последните стъпала. Изпита внезапно нежелание да види онова, което принцът беше открил на върха на стълбището. Стисна очи и се замоли от все сърце да се събуди в смокиновата си горичка и всичко случило се да се окаже само зловещ кошмар. Но воят на несекващия вятър отвън не престана и щом отвори очи, отново го заобикаляха бледите, излъскани стени на стълбището на Кулата на Зеления ангел. Знаеше, че трябва да продължи, въпреки че всеки бумтящ като чук удар на сърцето му го принуждаваше да побегне надолу по стъпалата. С изтръпнали от изнемога крака — вече не го държаха прав — клекна и излази по последните няколко стъпала, докато главата му не се показа над последното. Прониза го студеният вятър, който духаше в просторната камбанария.
Огромните бронзови камбани висяха под сводестия таван като отровни зелени блатни цветя — и наистина, въпреки яростния вятър, въздухът беше пропит с миризмата на гнило, която излъчваха такива цветя. В центъра на помещението няколко тъмни колони се издигаха до тавана, от четирите страни зееха огромни сводести прозорци, през които се виждаше вихрещият се сняг и гневните пурпурни облаци. Джосуа стоеше на няколко крачки пред Тиамак с лице към северния прозорец. Стойката му беше вдървена, сякаш не знаеше какво да направи и как да се държи. Обърнат с лице към него пред прозореца върху обикновен дървен стол беше седнал брат му Елиас.
На бледото чело на краля имаше тъмна желязна корона, а в ръцете си държеше дълъг сив предмет, който Тиамак не виждаше ясно. Имаше подобна на меч форма, но Тиамак не можеше да задържи поглед върху него, сякаш той не принадлежеше изцяло на този свят. Кралят беше облечен в пълно кралско великолепие, но дрехите му бяха оплескани, а по развяваната му от вятъра мантия имаше повече дупки, отколкото плат.
— Да го захвърля? — промълви бавно Елиас. Очите му гледаха надолу и това явно беше отговор на казаното преди това от Джосуа. А тонът му беше като на човек, който сънува наяве. — Да го захвърля? Никога не бих могъл да го направя. Не и сега.
— В името на Божията обич и милосърдие, Елиас! — каза с отчаян глас Джосуа. — Той те убива! А ще направи и много други злини. Каквото и да ти е казвал Приратес, той замисля единствено зло!
Кралят повдигна глава и Тиамак, макар да се намираше зад гърба на Джосуа и сенките на стълбището да го скриваха, се дръпна от ужас. Проникващата през прозорците червеникава светлина затанцува върху бледото лице на краля, мускулите под кожата му се гърчеха като червеи. Но онова, което накара Тиамак почти да изкрещи от страх, бяха очите му. В тях блещукаше някакъв мътен блясък — сякаш бледо сияние на блатни свещи.
— Ейдон да ни опази! — задъха се Джосуа.
— Това не е планът на Приратес. — Устните на Елиас се разтвориха във вцепенена усмивка, сякаш бе неспособен да я задържи върху лицето си. — Аз съм Върховният крал, не го забравяй: всичко се случва по моя воля. Това е мой план. Свещеникът само изпълняваше моите заповеди и много скоро изобщо няма да имам никаква нужда от него. А ти… — той се надигна с резки конвулсивни движения, докато се изправи в цял ръст; върхът на неясното сиво нещо продължи да допира пода — … ти беше мой брат. Някога.