Загубил равновесие, кралят се олюля, но вдигна ръка и сграбчи Тиамак за врата със свободната си ръка. За момент вранът стисна Печал — мечът беше толкова студен, че го изгори. Ужасяващ мраз прониза гърдите на Тиамак, ръцете му престанаха да усещат. Той успя само да нададе страдалчески вик от болка, от мъка по Джосуа и заради всичко, което се беше случило, преди кралят да се освободи от него и да го запокити с все сила настрани. Тиамак безпомощно се запързаля по каменния под на камбанарията, докато главата му не се удари в нещо твърдо.
Остана да лежи сгърчен до стената.
Не можеше нито да каже нещо, нито да помръдне. Гледката пред него се размаза от бликналите от очите му сълзи. Камбанарията внезапно се разтърси от мощен тътен, от който потрепна чак каменният под, върху който беше проснат. Червената светлина зад прозорците грейна още по-ярко, сякаш кулата беше обхваната от пламъци, извисили се толкова нависоко, че той видя върховете им през прозорците, а на фона на един от тях се очертаваше мрачният силует на краля.
Камбаната беше ударила за трети път.
32. Кулата
Саймън спря пред вратата на тронната зала. Въпреки необичайното спокойствие, което долови, докато прекосяваше подземията на Хейхолт, и въпреки че Блестящ гвоздей висеше до бедрото му, сърцето му блъскаше като лудо. Дали кралят щеше да очаква безмълвно в мрака както в кулата на Хйелдин?
Влезе през входа, стиснал дръжката на меча.
Тронната зала беше пуста — нямаше жива душа. Шест безмълвни фигури се възправяха около Престола от драконова кост, но Саймън ги познаваше отдавна. Пристъпи навътре.
Хералдическите знамена, които по-рано висяха покрай стените, бяха паднали, разкъсани от пронизващия вятър, който нахлуваше през високите прозорци. Извезаните зверове и птици бяха струпани на купчини, някои бяха провесени върху костите на огромния престол. Саймън прекрачи един подгизнал от влагата флаг — пришитият върху него сокол беше опулил око в недоумение как е рухнал от небесата. Близо до него, отчасти покрито от други влажни знамена, лежеше парче черен плат със стилизирана златна рибка. Щом я забеляза, в съзнанието на Саймън проблесна някакъв спомен.
Врявата навън се усилваше. Той знаеше, че не разполага с много време, но бледият спомен не го оставяше на мира. Пристъпи към черните малахитови статуи. От пулсиращите проблясъци на бурята лицата им сякаш се гърчеха и за миг Саймън се уплаши, че магиите, от които целият дворец потръпваше и се променяше, могат да съживят каменните крале, но за негово успокоение те си оставаха безжизнено вкаменени.
Саймън се загледа във фигурата, изправена точно до дясната пожълтяла облегалка на огромния престол. Ейлстан Фискерн беше вирнал глава, сякаш вторачен в някакво великолепие отвъд тези прозорци, отвъд този замък и неговите кули. Саймън много пъти се беше заглеждал в лицето на краля-мъченик, но този път то му се стори различно.
„Това е този, когото видях — сети се изведнъж той. — В съня, който ми показа Лелет. Той четеше книгата и очакваше дракона. Тя каза: „Това е част от твоята история, Саймън“.“
Погледна малкия златен пръстен на ръката си. Гравираната върху него рибка го погледна. Какво му беше казал Бинабик, че означава ситският надпис върху пръстена? Дракони и смърт?
„Драконът беше мъртъв“.
Това му беше прошепнала Лелет в онова не-място, прозореца към миналото.
„Нима крал Ейлстан е част от моята история? — запита се Саймън. — Това ли ми повери Моргенес, когато ми изпрати този пръстен? Най-великата тайна на Лигата на свитъка: че нейният основател е убил дракона, а не Джон?“
Саймън беше пратеник на Ейлстан след пет века. Това беше бреме на чест и отговорност, които в момента дори не можеше осъзнае, всеобщо признание, ако успееше да оцелее, дълбока тайна, която би могла да промени живота на почти всички, които познаваше.
Но Лелет му беше показала и нещо друго. Беше му показала видението на Инелуки с Печал в ръцете му. А цялото зломислие на Инелуки беше насочено срещу…
„Кулата!“ Неминуемостта на надвисналата опасност отново го сграбчи в лапите си. „Трябва да отнеса Блестящ гвоздей там. Пилея си времето!“
Саймън отново огледа каменното лице на Ейлстан. Поклони се на основателя на Лигата като на свой владетел, наслаждавайки се на ритуалността на момента, след което обърна гръб на охранявания от статуите трон и се отдалечи забързан по каменните плочи.