Гоблените в чакалнята ги нямаше и стълбището към нужника беше открито. Саймън се изкачи по стъпалата и се промъкна през прозоречната пролука, обладан едновременно от нервна възбуда и ужас. Дворът можеше и да гъмжи от въоръжени воини, но те бяха забравили за Саймън Призрачното момче, което познаваше всяко кътче в Хейхолт. Не, не Саймън Призрачното момче, а сър Сеоман, Носителя на велики тайни!
Студеният вятър го блъсна като препуснал коч и едва не го събори от перваза. Бръскаше снега почти хоризонтално право в лицето и очите му и той не виждаше почти нищо. Продължи да се държи за цепнатината и се заоглежда, присвил очи. Стената пред прозореца беше широка една стъпка. На десет лакътя под него надаваха викове покрити в ризници мъже и се носеше дрънчене на блъскащ се метал. Кои се сражаваха? Ревовете на великани ли стигаха до слуха му, или само воят на бурята? Стори му се, че различава огромни бели силуети, които се биеха в сумрака, но не посмя да оглежда дълго и подробно какво го очаква, ако падне долу.
Погледна нагоре. Над главата му се извисяваше Кулата на Зеления ангел, щръкнала над безразборно струпаните покриви на Хейхолт като ствол на бяло дърво, сякаш господар на някаква древна гора. Над върха й надвисваха черни облаци. Светкавица разцепи небето.
Саймън се пусна от перваза и запристъпва покрай стената. Пръстите му моментално изтръпнаха и той изруга наум, че няма ръкавици. Притисна се до ледените камъни, за да не го събори пронизващият вятър.
„Усирис на Дървото! Тази стена никога не е била толкова дълга!“
Все едно минаваше по тесен мост над бездната на ада. От полумрака под него се издигаха писъци на болка и ярост, както и други, по-неясни звуци, някои от които толкова пронизителни и внезапни, че на няколко пъти той едва не се стовари от високото. Студът беше сковаващ, а вятърът брулеше ли, брулеше. Накрая стигна до края. Между ръба на стената и една от куличките, които се издигаха по ъглите около четвъртия етаж на Кулата на Зеления ангел, зееше пропаст, широка колкото неговия ръст. Саймън се сви на ръба, закрепил се срещу връхлитащия го вятър, докато се опитваше да събере смелост за скок. Един порив на вятъра го блъсна и той се олюля.
„Хайде де — каза си той. — Правил си го стотици пъти“.
„Но не и в буря — обади се друг глас. — И със сражаващи се под тебе воини, които ще те накълцат на парчета още преди да разбереш дали си оцелял при падането“.
Свъси лице срещу лапавицата и пъхна ръце под мишниците си, за да позатопли вкочанените си пръсти.
„Ти пазиш тайните на Лигата — каза си той. — Моргенес ти се довери“.
Беше нещо като самонавивка, като заклинание. Докосна Блестящ гвоздей, за да се увери, че все още е на колана му — при докосването тихата му песен се надигна като гръб на погалена котка, — след което застана на самия ръб на стената. След продължително олюляване в очакване вятърът да позатихне поне малко, изрече кратка молитва и скочи.
Вятърът го застигна насред скока и го метна на една страна. За момент той сякаш щеше да рухне в бездната, но ръката му докопа корниза и той го сграбчи и провисна от него. Вятърът го люшна пак и му се стори, че кулата и небето ще се завъртят наопаки. Влажните му пръсти се хлъзнаха по камъка, той успя да се хване и с другата ръка, но това не му помогна особено. Краката му увиснаха над нищото и всеки момент щеше да се изпусне.
Опита се да превъзмогне болката, която прониза и без това изтръпналите му стави. Сякаш отново го бяха завързали за колелото, изопнат до разкъсване, но този път имаше изход от изтезанията. Ако се пуснеше, всичко щеше да приключи за миг и най-после щеше да намери спокойствие.
Но беше видял и изстрадал прекалено много, за да си позволи да се отпусне в забравата.
Напрегна се до изнемога и се издърпа малко нагоре. През стиснатите му зъби се процеди неволен болезнен стон. Камъкът беше хлъзгав, но с последно усилие Саймън издърпа горната част на тялото си над корниза и се плъзна напред с все още увиснали крака.
Един гарван, който се беше сгушил на сушина под навеса, го оглеждаше с жълтеникаво безразличие. Младежът се изтегли още малко напред и гарванът се оттегли на няколко крачки, но отново спря и продължи да го оглежда с килната на една страна глава.
Саймън се издърпа към прозореца на кулата — мислеше единствено как да се измъкне от пронизващия вятър. Ръцете и раменете му пулсираха, лицето му се беше сковало от острия студ. Щом се хвана за перваза, нещо го сграбчи от главата до петите и кожата му пламна, сякаш по цялото му тяло бяха полазили освирепели, безмилостно хапещи мравки. Гарванът подскочи и се превърна в неясно петно от черни пера сред връхлетелия го вятър, след което отлетя нагоре в небето.