Парещата болка се усилваше и крайниците на Саймън се тресяха безпомощно. Нещо започна да изтласква въздуха от гърдите му. Разбра, че е скочил направо в капан, нагласен за залавяне и ликвидиране на поотрасли кухненски прислужници.
„Идиот — мина му през ума. — Беше си идиот и идиот си остана…“
С последни усилия той се прехвърли през прозореца на кулата и се свлече на стълбището. Мъчителното напрежение внезапно изчезна. Саймън остана да лежи на студените камъни, разтърсван от гърчове, докато се мъчеше да си поеме дъх. Главата му щеше да се пръсне, а белегът върху бузата му пулсираше болезнено. Стомахът му сякаш всеки момент щеше да изскочи през гърлото му.
Нещо разтърси цялата кула — чудовищен, плътен камбанен звън, какъвто не беше чувал никога — отекна чак до костите му и разцепи черепа му. Целият свят сякаш се обърна наопаки.
Саймън се сви разтреперан на стъпалата.
„Това не са камбаните на кулата! — мина му през ума, след като тътенът отмина и мислите му се подредиха. — Слушах ги всеки ден, докато живеех тук. Какво беше това? Какво се е случило с всичко!?“
Студът понамаля и кръвта отново се втурна по артериите и вените му. Болката не пронизваше само бузата му. Саймън прокара ръка по челото си. Напипа някаква буца над дясното си око. Дори при лекото докосване изпита задушаваща болка. Сигурно си беше ударил главата при падането от прозореца на стълбището.
„Можеше да е и по-лошо — утеши се той. — Можеше да се ударя, когато скочих от ръба. Сега щях да съм мъртъв. Но вместо това съм в кулата — където Блестящ гвоздей иска да… няма търпение да…“
„Блестящ гвоздей!“
Посегна панически, но не беше загубил меча: той продължаваше да е до бедрото му, напъхан в колана му. В някакъв момент явно се беше порязал на острието му и върху лявата ръка над китката му имаше две съсирени струйки кръв, но раните не бяха опасни. Мечът продължаваше да е с него. Което беше най-важното.
И продължаваше да му пее тихичко. Саймън по-скоро го долавяше, отколкото чуваше, някакво настоятелно притегляне, което превъзмогваше болките в главата и разнебитеното му тяло.
Искаше да продължи нагоре.
„Сега ли? Дали трябва просто да се изкача? Милостиви Ейдон, толкова ми е трудно да мисля!“
Надигна се, изпълзя до едната страна на стълбището и подпря гръб на гладката стена. Разтри изтръпналите си мускули. Когато крайниците му отново можеха да се прегъват почти нормално, се улови за стената и се изправи. Целият свят сякаш се олюля и завъртя, но той притисна ръце към назъбените релефи, които покриваха камъните, и след малко вече можеше да стои, без да се подпира.
Заслуша се във воя на вятъра зад стените на кулата и в смътния тътен на битката. Долови и друг звук, който ставаше все по-силен. Отдолу се качваше някой.
Саймън се огледа безпомощно. Нямаше къде да се скрие. Извади Блестящ гвоздей и усети пулсациите му в ръката си — изпълваха го с упойваща топлина като глътки тролско ловджийско вино. За момент се замисли дали да не се престраши да остане на мястото си с изваден меч и да изчака онзи, който се изкачваше по стъпалата, но реши, че постъпката му би била демонстрация на изключителна глупост. Ами ако бяха повече хора? Биха могли да бъдат кои ли не — воини, норни, дори кралят и Приратес. Саймън носеше отговорност за живота и на други хора, както и за Великия меч, който трябваше да качи горе за окончателната битка, и подобна отговорност не можеше да се пренебрегне. Обърна се и се изкачи тихо по стъпалата, насочил Блестящ гвоздей напред, като внимаваше да не удари в нещо върха му, за да не издрънчи. Някой вече беше минавал по стълбището: на стенните стойки горяха факли и пламъците им изпълваха пространствата между прозорците с потрепваща жълтеникава светлина.
Стълбището се виеше нагоре и след двайсетина стъпала Саймън стигна до тежка дървена врата в стената. Почувства облекчение: можеше да се скрие в стаята зад нея, а ако беше достатъчно предпазлив, да надникне и да види кой се изкачва по стълбището зад него. Беше стигнал до вратата почти навреме. Макар че беше избързал нагоре, не беше успял да се отдалечи особено от стъпките зад гърба си, а докато се занимаваше с резето, те се засилваха все повече и повече.
Вратата се открехна навътре. Саймън надникна към сенките зад нея и прекрачи. Подът сякаш хлътна под краката му, щом се обърна да я затвори. Отстъпи малко, за да може вратата да мине покрай него, и единият му крак увисна във въздуха.
Саймън възкликна от уплаха и сграбчи вътрешната дръжка. Вратата се люшна от тежестта му и го избута още по-навътре, докато той размахваше крак, за да стъпи на нещо. Потната му от връхлетелия го ужас длан се плъзна по дръжката. На светлината на факлата от стълбището той забеляза, че подът продължава само на лакът от прага — оттам нататък стърчаха прогнили трески, под които не се виждаше нищо освен мрак.