Едва успя да запази равновесие — и в този момент за втори път отекна разтърсващият, оглушителен камбанен звън. За миг светът около него се сгромоляса, а залата без под се изпълни с ярки подскачащи пламъци. Мечът, който стискаше здраво, дори когато беше увиснал над нищото, се изхлузи от ръката му. В следващия миг пламъците изчезнаха и Саймън залитна на самия ръб на пода. Блестящ гвоздей — най-скъпоценната надежда на целия свят! — потъна в сенките под него.
Стъпките се приближаваха. Саймън бутна вратата и прилепи гръб към нея, стъпил върху тясната ивица дърво над празната чернота. Чу стъпките да подминават скривалището му и да продължават нагоре, но вече изобщо не го интересуваше кой друг се намира с него в кулата. Блестящ гвоздей беше изгубен.
Бяха се изкачили толкова нависоко! Стените на стълбището се надвесваха над нея като зейнала да я погълне паст. Мириамел се олюля. Ако тази оглушителна камбана издрънчеше за четвърти път, със сигурност щеше да загуби равновесие и да се строполи. Търкалянето й по стъпалата нямаше да има край.
— Почти стигнахме — прошепна Бинабик.
— Знам. — Долавяше, че нещо ги очаква малко по-нагоре: сякаш самият въздух потрепваше. — Не знам дали мога да отида там…
Тролът хвана ръката й.
— Аз също съм уплашен. — Тя едва можеше да го чуе през писъка на вятъра. — Но чичо ти е там, а и Камарис отнесе меча горе. Приратес също е там.
— И баща ми.
Бинабик кимна.
Мириамел пое дълбоко въздух и погледна нагоре, където иззад извивката на стълбището се процеждаше слабо червеникаво сияние. Там чакаше смъртта — и нещо още по-ужасно. Знаеше, че трябва да отиде, но с ужасяваща яснота разбираше, че с всяка следваща крачка светът, който познаваше, щеше да се скъсява все повече.
Мириамел прокара ръка по потното си лице.
— Готова съм.
Там, където стъпалата се насочваха към помещението над тях, потрепваше дрезгава светлина. Отвън изтрещя гръмотевица. Мириамел стисна Бинабик за ръката, а след това потупа колана си, където беше пъхнала кинжала, който беше извадила от хладната ръка на един от воините на Изорн. Извади една стрела от торбата си и я нагласи на тетивата на лъка. Веднъж беше улучила Приратес: дори да не можеше да го убие, би могла да предизвика съдбоносно важна бъркотия.
Заизкачваха се към кървавото сияние.
Първото, което видя, бяха тъничките крачета на Тиамак. Вранът лежеше неподвижен до стената с усукано около коленете му наметало. Тя потисна вика си и преглътна с усилие, но продължи нагоре с обърнато към брулещия вятър лице.
От небето се надвесваха мрачни облаци, които се виждаха през високите прозорци, разръфаните им краища бяха озарени от потрепващото сияние на Звездата-завоевател. Под тавана на камбанарията, от който висяха огромните камбани, се извиваха снежни вихрушки като пепел. Усещането за очакване, за един вцепенен пред предстоящото свят, беше поразяващо. Мириамел се задъха.
Чу тихото възклицание на Бинабик до себе си. Камарис беше застанал на колене върху пода под зеленясалите камбани. Раменете му се тресяха, беше вдигнал черния Трън право нагоре като свещено Дърво. На няколко крачки от него стоеше Приратес с развята от яростния вятър червена мантия. Но нито един от двамата не привлече вниманието й.
— Татко?
Гласът й се понесе почти като шепот.
Кралят повдигна глава, но движението продължи някак безкрайно дълго. Бледото му изпито лице напомняше череп с дълбоко хлътнали очи, проблясващи като едва мъждукащи фенери. Той се втренчи в нея и тя изпита усещането, че се разпада. Прииска й се да заплаче, да избухне в смях, да се втурне към него и да го накара да се почувства отново добре. В същия момент нещо в нея, впримчено като в капан и надаващо вопли, искаше да види тази разкривена развалина — която се представяше за него, но не беше възможно да е мъжът, който я беше отгледал — унищожена, запратена в мрака, за да не я тормози вече нито с обичта си, нито с ужаса, с който я изпълваше.
— Татко?
Този път гласът й се чу.
Приратес изви глава към нея. На лъскавото му лице се изписа раздразнение.
— Виждаш ли? С нищо не се съобразяват, твое величество — каза той на краля. — Винаги се промъкват, където не им е мястото. Нищо чудно, че управлението ти причинява толкова мъки.