Този въпрос нямаше отговор, разбира се. Еолаир пое дълбоко дъх и превъзмогна изтощението, което го връхлиташе, когато беше с Мейгуин. Изправи се, отиде до една пряспа топящ се сняг наблизо, изтърка чашата си и се върна до дървото, където седеше Мейгуин, загледана над покритите с трева и сивкав сняг поля към небето на запад.
— Ще отида да поговоря с Джирики — каза й той. — Добре ли ти е тук?
Тя кимна, нещо като усмивка раздвижи устните й.
— Разбира се, граф Еолаир.
Той наведе глава в поклон и я остави.
Ситите бяха насядали на земята около огъня на Ликимея. Еолаир спря на известно разстояние, удивен от странната гледка. Макар да бяха почти дузина, разположени в широк кръг, те не разговаряха: само се гледаха, сякаш водеха някакъв безсловесен разговор. Не за първи път графът на Над Мулах усети как настръхва от суеверно изумление. Що за странни съюзници!
Лицето на Ликимея все така беше покрито с пепел. Предишния ден се беше изсипал проливен дъжд, но странният й грим изглеждаше абсолютно непроменен, което накара графът да заподозре, че тя го подновява всяка сутрин. Срещу нея беше седнала висока ситка с остри черти, слаба като клечка, със светла небесносиня коса, вдигната на темето й като птичи гребен. Единствено защото Джирики му беше казал, Еолаир знаеше, че тази непреклонна жена, Зинджаду, е дори по-възрастна от Ликимея.
Край огъня седеше и червенокосият, облечен в зелени дрехи вуйчо на Джирики Кендхараджа'аро, и Чекай'со Кехлибарените кичури, който благодарение на бухналата си коса и необичайно откритото си лице — Еолаир го беше виждал да се усмихва и дори да се смее — много приличаше на човек. От двете страни на Джирики седяха Ийзаши с дългото си сиво копие, усукано със златисти като слънчеви лъчи ивици, и Куройи, по-висок от всички сити и хернистирци и с толкова светла кожа и коравосърдечен израз, че ако не беше катраненочерната му коса, приличаше по-скоро на норн. Имаше още три жени и двама мъже, които Еолаир беше виждал, но чиито имена не знаеше.
Графът остана известно време неловко изправен, без да знае дали да остане, или да се махне. Най-накрая Джирики вдигна очи и каза:
— Ела, граф Еолаир. Тъкмо мислим за Наглимунд.
Еолаир кимна, след което се поклони на Ликимея, която мръдна за миг брадичка. Останалите сити не му обърнаха внимание, освен да го погледнат за миг с котешките си очи.
— Скоро ще стигнем — каза графът.
— Да — съгласи се Джирики. — Ние, Зида'я, не сме свикнали да се сражаваме срещу завладян от неприятел замък — не сме го правили от последните зловещи дни на Вениха До'сае. Има ли измежду твоите хора някой, който да познава добре крепостта на Джосуа или такива сражения? Имаме много въпроси.
— Обсадна война? — попита Еолаир колебливо. Мислеше си, че ситите отдавна са се подготвили за това. — Няколко от хората ми са се сражавали като наемници в Южните острови и в Езерните войни, но не са много. Самият Хернистир се е радвал на мирни времена през по-голямата част на нашия живот. Колкото до Наглимунд… Всъщност май аз го познавам най-добре от всички живи хернистирци. Прекарах доста време там.
— Ела седни при нас.
Джирики посочи свободното място до Чекай'со.
Чернокосият Куройи подхвърли нещо на напевния ситски език, докато Еолаир се настаняваше на земята. Джирики се усмихна едва-едва.
— Куройи казва, че норните вероятно ще излязат да се сражават с нас пред стените. Убеден е, че Хикеда'я никога не биха се крили зад издигнати от простосмъртни стени, щом Зида'я най-после се появят, за да се решат нещата.
— Не знам нищо за… за тези, които наричаме норни — отвърна внимателно Еолаир. — Но не мога да си представя, че ако целта им е толкова заплашително сериозна, както изглежда, биха се отказали от предимствата на твърдина като Наглимунд.
— Вярвам, че си прав — съгласи се Джирики. — Но е трудно да убедя хората си в това. За повечето от нас е достатъчно трудно да повярваме, че тръгваме да воюваме с Хикеда'я, камо ли че те биха могли да се спотайват в някаква крепост и да мятат камъни върху нас като армиите на простосмъртните.
После добави нещо на ситски на Куройи, който отговори кратко и замълча, а очите му останаха хладни като бронзови плочки. След това се извърна към останалите.
— Не е учтиво да разговаряме на език, който граф Еолаир не знае. Ако на някой му е неловко да говори на езика на смъртните, ще съм доволен да предавам думите ви на графа, за да ги разбере.
— Езици на смъртни и стратегии на смъртни. Всички ще трябва да се научим — обади се внезапно Ликимея. — Времената са други. Щом сега правилата на смъртните управляват света, ще трябва да научим тези правила.