Елиас разтърси рамене от гняв — или може би от погнуса. Лицето му беше отпуснато.
— Махни я оттук.
— Татко, почакай! — извика Мириамел и пристъпи напред. — Бог да ни пази, не го прави! Пребродих целия свят, за да поговоря с теб! Не го прави!
Приратес вдигна ръце и изрече нещо, което тя не чу. Неочаквано я връхлетя нещо невидимо, което я сграбчи и изгори, и в следващия миг двамата с Бинабик бяха запратени в дъното до стената на камбанарията. Торбата й се свлече от рамото й и съдържанието й се разпиля върху пода. Лъкът излетя от ръката й и изтрополи надалеч — не можеше да го достигне. Опита се да помръдне, но сковаващата сила й позволи само няколко бавни спазматични движения. Не можеше да се придвижи напред. До нея Бинабик също се напрегна, но със същия успех. Бяха безпомощни.
— Махни я оттук — повтори още по-гневно Елиас, без изобщо да я поглежда.
— Не, твое величество — настоя свещеникът, — нека да остане. Нека наблюдава. От всички хора на света тъкмо твоят брат — той посочи към нещо, което Мириамел не можеше да види, — който за нещастие не може да възприеме нищо в момента, и твоята коварна дъщеря те принудиха да тръгнеш по този път. — Той се изкиска. — Но те не подозираха, че изборът, който ти предпочете, ще те направи още по-велик.
— Тя изпитва ли болка? — попита грубо кралят. — Вече не ми е дъщеря, но няма да ти разреша да я измъчваш.
— Никаква болка, твое височество — отвърна алхимикът. — Двамата с трола ще са само… публика.
— Добре. — Кралят най-после вдигна очи към Мириамел и погледна напрегнато, сякаш беше на цяла миля от нея. — Само да беше ме послушала — промълви хладно той, — само да беше се покорила…
Приратес отпусна ръка върху рамото на Елиас.
— Така стана по-добре.
„Твърде късно“.
Пустотата и отчаянието, които Мириамел потискаше в себе си, се отприщиха и я заляха като черна кръв. Баща й беше загубен за нея и тя беше мъртва за него. Всички опасности и страдания бяха отишли напразно. Болката я сграбчи с невероятна сила и й се стори, че сърцето й ще спре.
Разклонена светкавица раздра небето зад прозореца. От тътена камбаните отекнаха.
— От… обич. — Тя напрегна челюсти, за да превъзмогне сковаващото заклинание на алхимика. Всяка едва доловима дума отекваше в собствените й уши, сякаш беше застанала на дъното на дълбок кладенец. Каза му го, но беше много късно, прекалено късно. — Ти… аз… направих всичко това… от обич.
— Тишина! — изсъска кралят. Лицето му се превърна в кокалеста маска на гнева. — Обич! Става ли нещо от нея, след като червеите оглозгат кокалите ни? Не познавам такава дума.
Елиас бавно се извърна към Камарис. Старият рицар не беше помръднал от мястото си на пода, но сега, сякаш насоченото към него внимание на краля го накара да се подчини, той изпълзя няколко стъпки по-близо до него; върхът на Трън стържеше пред коленете му.
Гласът на краля прозвуча необичайно деликатно.
— Не се изненадвам, че черният меч е избрал теб, Камарис. Казаха ми, че си се завърнал сред живите. Знаех, че ако това е вярно, Трън ще те намери. Сега ще действаме заедно, за да защитим кралството на твоя любим Джон.
Мириамел се ужаси, щом позна този, когото допреди малко Камарис беше закривал от погледа й. Джосуа лежеше проснат на пода с неестествено разперени ръце и крака. Лицето на принца беше извърнато встрани, но ризата и наметалото около врата му бяха подгизнали от кръв. Очите й се напълниха със сълзи.
— Време е, твое величество — обади се Приратес.
Кралят протегна Печал като сив език, чийто връх почти докосна стария рицар. Макар Камарис видимо да се съпротивляваше, започна да издига Трън срещу мрачното острие в ръката на краля.
Опивайки се да превъзмогне силата, която сковаваше Мириамел, Бинабик нададе глух предупредителен вик, но Трън продължи да се издига в разтрепераните ръце на стареца.
— Прости ми, Господи! — изкрещя отчаяно Камарис. — Този свят е грешен… и аз отново Ти измених!
Двата меча се срещнаха с тих звън, който отекна в помещението. Шумът на бурята постихна и за миг във въздуха увисна единствено мъчителното стенание на Камарис.
В точката, където двата меча се докосваха, запулсира черно сияние, сякаш светът се беше разцепил и оттам проникваше някаква изначална пустота. Въпреки заклинанието на алхимика Мириамел усети, че въздухът във висока камбанария внезапно натежа и стана крехък. Студът стана още по-смразяващ. По сводовете на прозорците и по стените мълниеносно започнаха да се оформят фигури от лед. За броени мигове цялото помещение се покри с тънък слой ледени кристали, проблясващи в хиляди необикновени цветове. От огромните камбани се източиха ледени висулки като прозрачни зъби, блещукащи с отразеното сияние на червената звезда.