Приратес вдигна триумфиращо ръце. По мантията му заблещукаха ледени люспи.
— Започна се.
Мрачният грозд от камбани под тавана не помръдна, но разтърсващият костите камбанен тътен отекна отново и навсякъде се посипаха ледени кристалчета, а кулата потръпна като връхлетяно от ураганен вятър крехко дръвче.
Саймън натисна дръжката на вратата на долното ниво и изруга тихичко. Беше залостена. Нямаше да е лесно да влезе в стаята под липсващия под, а и отново чу, че някой се изкачва по стълбището.
Болките в ставите му бяха все така изпепеляващи, но той забърза обратно към горната врата, промъкна се през нея, като внимаваше този път да застане в самия край на пода, който беше издържал тежестта му предишния път. Принуди се да се изтегли в единия край на вратата, щом тя се затвори. След като стъпките отминаха, пристъпи внимателно по тънката дървена ивица, за да надникне през тясната пролука, но успя да зърне само дребен тъмен силует, който изчезна зад извивката на стълбата, като залиташе странно. Изчака заслушан двайсетина удара на сърцето, после се измъкна навън и взе една факла от най-близката стойка.
За огромно свое облекчение на светлината на факлата успя да забележи, че долното помещение има под и че макар отделни части от него също да са прогнили, е почти непокътнат. Блестящ гвоздей блещукаше сред струпани на купчина мебели. Щом го видя да лежи като захвърлено върху бунище скъпоценно бижу, Саймън усети болезнен спазъм. Трябва да си го вземе. Блестящ гвоздей трябваше да стигне до върха на кулата. Дори от разстояние усещаше копнежа му.
Тъничка нишка от песента на острието проникна в мислите му, щом откри мястото на пода под него, което му се стори най-стабилно. Захапа дръжката на факлата със зъби и спусна крака от ръба на ивицата. Отпусна се с изпънати ръце в цял ръст и скочи с разтуптяно сърце. Дървото изскърца шумно и поддаде малко, но издържа. Той пристъпи към Блестящ гвоздей, но кракът му хлътна като в кална почва. Моментално го издърпа и видя, че малко по-голямо от подметката му изгнило парче от пода се е откъртило.
Свлече се на четири крака и залази през опасното място много внимателно, като проверяваше всяка педя от пода пред себе си. Воят на вятъра беше приглушен. Пламъкът на факлата пареше бузата му, а сянката му върху стената приличаше на някакъв изгърбен звяр.
Протегна ръка. По-близо… по-близо… ето! Пръстите му се сключиха около дръжката на Блестящ гвоздей и песента моментално се усили, завибрира през него, приветства го… и дори повече. Копнежът на меча стана негов копнеж.
„Горе — помисли си внезапно той. Думата проблесна като пътеводен фар в съзнанието му. — Време е да се кача горе“.
Но беше по-лесно да си го помисли, отколкото да го направи. Отпусна се на пода и изтръпна при заплашителното проскърцване на дъските. Извади факлата от устата си, вдигна я и се огледа. Стаята беше по-голяма от тази над нея, а половината таван, който не беше рухнал, се състоеше от белезникави каменни плочи без никаква подпора. Стените бяха голи, изподраскани с неясни рисунки под слой прах и сажди. Нямаше нищо, което да му помогне да се качи, а дори и да подскочеше, не можеше да достигне нерухналата ивица под пред вратата над главата му.
Замисли се за момент. Песента на меча пронизваше мислите му, настоятелна и призивна като тих, но несекващ барабанен тътен. Напъха Блестящ гвоздей в колана си и отново захапа факлата. Допълзя до вратата, която се беше опитал да отвори откъм стълбището, но установи, че не може да я отвори и отвътре: или се беше изметнала от влагата, или някак беше блокирала и колкото и да се напрягаше, не можа да я помръдне. Въздъхна и залази обратно към центъра на стаята.
С изключителна предпазливост започна да пренася парчета изпотрошени мебели, подреждаше ги пред залостената врата, докато не се образува купчина на височината на раменете му. Докато мъкнеше плота на една строшена маса, за да го постави най-отгоре, отново чу някой да се изкачва по стъпалата.
Не беше сигурен, но този път му се стори, че изкачващите се са повече. Притихна, както крепеше плота с една ръка, заслушан в подминаващите вратата стъпки, които след малко отекнаха и покрай горната врата. Задържа дъх и се запита кой ли от многобройните му врагове би могъл да се изкачва към върха на кулата, убеден, че ще открие отговора твърде скоро. Блестящ гвоздей не го оставяше на спокойствие нито за миг.