Щом Приратес изрече трите имена, огромната камбана затътна. Кулата и всичко около нея започна да се променя с всеки следващ звън — изящните кули и пламъците отстъпваха място на тантурестите, покрити със сняг покриви на Хейхолт и отново изникваха при следващия звън.
Сграбчен в хватката на могъщи сили, Саймън сякаш изгаряше отвътре. Изпепеляваше го разтърсваща ярост. В него се надигнаха гневни облаци от ненавист, че са го изиграли, че е свидетел как ликвидират приятелите му и на цялата тази причинена от Приратес и Елиас гибелна разруха. Искаше да размаха меча, да унищожи тези около себе си, да ликвидира тези, които му бяха причинили толкова страдания. Не можеше да изкрещи — дори не можеше да помръдне, освен да се гърчи от безпомощност. Яростта му, която нямаше как другояче да излее, изглежда, изтичаше през ръката му, която държеше меча. Блестящ гвоздей се замъгли, превърна се в нещо не съвсем реално, сякаш част от него се беше стопила. Трън беше някакво неясно петно в ръцете на Камарис. Очите на стареца се бяха подбелили.
Саймън усети чудовищния му гняв и отчаяние да се отприщват. Чернотата в пресечната точка на мечовете се разшири в някаква безкрайна празнота, вход към Небитието, през който се изля ненавистта му. Пустотата започна да пълзи по острието на Печал към Елиас.
— Ние обуздаваме огромния страх. — Приратес застана зад краля, който изглеждаше не по-малко вцепенен и безпомощен от другите двама мечоносци. Свещеникът разпери широко ръце, сякаш на Елиас израснаха още един чифт ръце. — Страхът пълзи по всички земи. Моретата кипят от килпа. Гхантите пълзят по улиците на градовете на юг. Зверовете от легендите крачат из снеговете на севера. Страхът е навсякъде.
— Ние обуздаваме огромния страх — продължи той. — По всички земи брат се възправя срещу брата. Чума, глад и бичът на войната превръщат хората в развилнели се демони.
— Цялата мощ на ужаса и беса е наша, пронизваща Петте къщи. — Приратес неочаквано се изкикоти. — Всички вие сте така нищожни! Дори ужасите ви са мизерни. Страхувахте се да видите армиите си победени? Ще зърнете много повече от това. Ще видите самото Време да се търкаля назад по своя коловоз.
Крал Елиас се разтресе в спазми, щом чернотата пролази по острието към него, но не беше в състояние да се освободи от Печал.
— Бог да ме спаси, Приратес! — Прониза го конвулсивен гърч, който го разтърси с такава мощ, че би трябвало да рухне на пода. Черната пустота докосна ръцете му. — А-а-а-а! Бог да ме спаси, изгарям! Душата ми гори!
— Нали не се надяваше, че ще е лесно? — Приратес се беше ухилил. Пот се стичаше по челото му. — Ще стане още по-лошо, глупако.
— Не искам безсмъртие! — изкрещя Елиас. — О, Господи, Господи, Господи! Освободи ме! Изгарям!
Гласът му се промени, сякаш нещо невъобразимо беше проникнало в дробовете и гърдите му.
— Не е важно какво искаш — викна Приратес. — Ще получиш своето безсмъртие, но то може би няма да е всичко, на което си се надявал.
Елиас се сгърчи. Крясъците му станаха безсловесни.
Приратес протегна ръце, така че надвиснаха от двете страни на дръжката на Печал съвсем близо до пръстите на Елиас.
— Време е за Словото на Разрухата — каза той.
Камбаната изтрещя и около Кулата на Зеления ангел отново изникна скръбното изящество на Асу'а. Звездите сред черното небе блещукаха хладни и нищожни като снежинки. Кулата се люшна като агонизиращо живо създание.
— Аз проправих пътя! — извика Приратес. — Аз изваях съда. Сега, в това място, нека Времето потече назад! Завъртете се, столетия, до мига, в който Инелуки беше прогонен в селенията отвъд смъртта. Докато изричам Словото на Разрухата, нека той се завърне! Нека се завърне!
Гласът му се превърна в ревящ вой и той заговори на груб като търкалящи се камъни и трошащ се лед език. Чернотата се разпростря над Елиас и за момент кралят изчезна напълно, сякаш изблъскан през стената на реалността. Той сякаш погълна чернотата или тя го изпълни, след което отново се появи, като се мяташе и крещеше.
„Елисия, майко на милосърдието! Те победиха! Те победиха!“
Главата на Саймън сякаш се изпълни с ураганни ветрове и огън, но сърцето му се превърна в черен лед.
Камбаната отново изтрещя и този път самият въздух в камбанарията сякаш се втвърди и вледени, като че ли попадна в огледален тунел, в който не съществува горе и долу. Звездите се превърнаха в петна от издължени бели нишки, гърчещи се като червеи върху пръст. Докато животът се изцеждаше от него през Блестящ гвоздей на затихващи вълни, той усети как целият свят се обръща наопаки.