Камбанарията помръкна. Лумнаха разкривени силуети и се размятаха из вледененото пространство, чиито стени някак се разтвориха и рухнаха. Нахлу мрак заедно с още по-плътен, смразяващ, безграничен студ.
Болезнените крясъци на Елиас се бяха превърнали в задавени глухи стенания. Сега двамата с Приратес бяха единственото, което се виждаше. Ръцете на свещеника потрепваха в жълтеникаво сияние. Лицето му блестеше. Цялата топлина на света се изцеждаше.
Кралят започна да се променя.
Силуетът на Елиас се приведе и видоизмени, разрасна се чудовищно, макар че собствените му разкривени очертания все още прозираха в сърцевината на мрака.
Смразяващият студ проникна и в Саймън, просмукваше се там, където пламъците на яростта бяха изпепелили надеждата. Животът изтичаше от него, изсмукван като мозък от кост.
Студеното, вцепеняващо създание, което беше чакало толкова дълго, пристигаше.
— Да, ще живееш завинаги, Елиас — викна Приратес. — Но като пърхаща сянка в собственото си тяло, нищожна в сравнение с яркия пламък на Инелуки. Нали разбираш, че след като колелото на Времето се завъртя назад по своята следа и всички врати отново се разтвориха пред Инелуки, неговият дух трябва да се всели в плътски дом.
Шумовете на бурята отвън бяха стихнали или вече не можеха да надмогнат странните сили, които бяха впримчили камбанарията. Фонтанът от синя светлина, изригнал от Езерото, се беше стеснил в безмълвна струйка, която се вливаше в чернотата на пресечната точка на мечовете. Приратес млъкна и в мрачната стая не се чуваше никакъв друг звук освен насеченото, хъхрещо дишане на краля. Пурпурни пламъчета припламваха в дъното на очите на Елиас, а главата му се пречупи назад като прекършена. От устата му като пара блъвна червено сияние.
Саймън наблюдаваше ужасен. Усети, че пътят през мечовете е отворен, както беше казал Приратес. Нещо прекалено чудовищно, за да съществува, идваше по него към света. Тялото на краля се разтърси като опъната от конец детска кукла. Навсякъде от него струеше дрезгава светлина, сякаш самата му плът се разпадаше, разкривайки нещо обгърнато от пламъци.
Някъде викаше Мириамел. Недоловимият й, изгубен гласец сякаш идваше от другия край на вселената.
Камбанарията беше изчезнала. Наоколо, странно ъгловати, сякаш отразени в счупени огледала, се възправяха тънките като игли кули на Асу'а. Те горяха едновременно с тялото на краля и се ронеха, както се ронеше и самото Време. Пет столетия изтичаха обратно в замръзналата черна пустош. Нямаше да остане нищо, освен пепел и камък — и окончателния триумф на Инелуки.
— Ела при нас, Кралю на бурите! — извика Приратес. — Аз проправих пътя. Словото на Разрухата отприщва мощта на мечовете и времето вече тече обратно. Историята е заличена! Ние ще я напишем наново!
Гърчовете на Елиас ставаха все по-мъчителни: онова, което го изпълваше, беше прекалено огромно за което и да било простосмъртно създание, изопваше го до точката на пръсване. Върху челото на краля потрепваха подобия на масивни рога, а очите му се бяха превърнали в ямки от трептящо, разтопено червено. Очертанията му затрептяха като вълни от мрачни сенки и се замъглиха. Ръцете на краля се разделиха. Едната продължаваше да държи неясното петно пустота, което допреди малко беше Печал, а другата се протегна, разперила пръсти, черни като овъглени трески, от чиито сгъвки бликаше кехлибарена светлина.
Нещото спря, трептящо и колебливо, сякаш току-що излюпена от пашкула си пеперуда.
Приратес отстъпи крачка назад и извърна лице.
— Направих… направих онова, което пожела, всемогъщи.
Самодоволната му усмивка се беше стопила: свещеникът охотно беше отворил вратата сам, но онова, което влезе през нея, уплаши дори него. Той пое дълбоко дъх и като че ли се посъвзе от уплахата. Върху лицето му отново се изписа тържествуващ израз.
— Часът настъпи — но това не е твоят час, а моят. Как бих могъл да се доверя на някого, който ненавижда всяко живо създание, да спази договореното? Знаех много добре, че в мига, в който престанеш да се нуждаеш от мен, твоите обещания ще се превърнат във вятър в мрака. — Той разпростря широките си ръкави. — Може и да съм простосмъртен, но не съм глупак. Ти ме дари със Словото на промяната, предполагайки че ще се зарадвам като дете на подарената му играчка и ще изпълня заповедите ти. Но аз също научих много неща. Това слово ще се превърне в твоя капан и ти ще станеш мой слуга. Цялото мироздание ще ти се кланя, а ти ще се кланяш на мен!
Нещото в центъра на помещението се завъртя като вихрушка от пушек, но черното му сърце продължи да излъчва пурпурно сияние. Приратес запя монотонно с мощен глас нещо, което приличаше на език само благодарение на паузите между странните звуци. Алхимикът започна да се променя, олюляваше се в озарения в червено мрак, обградил краля като мъгла. Крайниците му се сгърчиха и заусукваха като отвратителни змии, след това той се превърна в навита на кълбо сянка, дебело въже от мрак, което се изви около мястото, където сега стоеше кралят или онова, което го беше погълнало. Сенчестата намотка се стегна около тлеещото сърце. Светът продължи да изтича навътре и да деформира двата силуета, докато най-после в центъра на камбанарията не останаха да пулсират единствено пламък, пара и мрак.