Сякаш цялото мироздание рухваше в това място и в този момент. Саймън усети ужасът да изригва от него и да преминава през ръката му и през Блестящ гвоздей, за да се вмъкне в сърцевината на сплъстения мрак.
Мракът набъбна. Ситни светкавици осеяха пространството. Саймън долавяше, че някъде отвън Асу'а отпреди пет века гори, а обитателите й гинат от ръцете на отдавна мъртвата армия на Фингил. А всички останали? Всичко ли, което познаваше Саймън, щеше да смели неумолимото колело на Времето?
Светкавици кръстосваха въздуха. В центъра пулсираше огнен ураган от мълнии, който внезапно зейна и изпълни пространството с ослепително ярка светлина. Придобил предишните си очертания, Приратес залитна встрани от пулсиращото сияние, което отново се сви в черна сянка. Свещеникът вдигна за миг триумфиращо ръце над главата си, след което се олюля и рухна на колене. Сред мрака изникна смътен силует и се извиси над него; най-отгоре потрепваше пурпурно подобие на уродливо лице.
Приратес се разтресе и зарида.
— Прости ми! Прости невежеството и глупостта ми! О, умолявам те, господарю, прости ми! — И запълзя към създанието, като блъскаше главата си в почти невидимия под. — Все още мога да ти бъда от огромна полза! Спомни си какво ми обеща, господарю — че ако ти служа добре, ще съм пръв сред простосмъртните.
Създанието продължаваше да стиска с едната си ръка променения Печал, но другата протегна към алхимика и обви почернелите си пръсти около влажната му гладка глава. Глас, по-тътнещ от камбанния звън и дрезгав и свистящ като смразяващ вятър, изпълни мрака. Въпреки всичко случило се досега при звука му очите на Саймън се напълниха със сълзи.
— ДА. ТИ ЩЕ СИ ПРЪВ.
Струйки пара се издигнаха измежду пръстите на краля. Приратес изкрещя и вирна нагоре ръце, сграбчи ръката, но кралят не помръдна и Приратес не успя да се освободи. По мантията на алхимика потекоха огнени вадички. Над него лицето на краля беше неясна буца мрак, от чиито очи и разкривена уста бликаше пурпурно сияние. Крясъкът на свещеника беше вик, който никое човешко същество не би могло да издаде. Обгърнаха го пари, но Саймън успя да зърне размятаните му ръце, които димяха, пукаха и се огъваха като клони на дърво, връхлитано от яростен вятър. След известно време свещеникът, от когото бяха останали само кокали и догарящи дрипи, рухна на пода и потрепна като стъпкан скакалец. Гърчовете му намаляха и най-накрая престанаха.
Създанието, което доскоро беше Елиас, се отпусна с наведена глава и цялото се обгърна в сянка. Все пак Саймън усещаше, че то изсмуква бушуващите в Блестящ гвоздей, Трън и Печал енергии, че възстановява силите си, за да контролира откраднатото си тяло. Приратес го беше наранил по някакъв начин, но Саймън усети, че са му необходими само няколко мига, за да се възстанови. Надеждата потрепна в него и той се опита да пусне дръжката на меча, но той се беше превърнал в част от него, каквато беше и ръката му. Нямаше спасение.
Създанието като че ли усети опита му да се освободи и вдигна поглед към него. Сърцето на Саймън подскочи и почти спря, но той долови непреклонната мисъл на създанието. Беше смачкало самото Време, за да се завърне. Дори простосмъртният свещеник с всички енергии, които беше обуздал, нямаше да успее да затвори отново вратата. Тогава с какви шансове би могъл да разполага Саймън?
В този миг на вцепенен ужас Саймън неочаквано усети потреса от докосването на драконовата кръв, която някога го беше изгорила и променила. Той се втренчи в неустойчивия черен силует, който допреди малко беше Елиас, някаква разнебитена черупка и нещо тлеещо в нея, и усети болезнен бодеж в белега от черната субстанция на дракона. През пулсиращата несветлина, която протичаше между Блестящ гвоздей и Печал, Саймън усети не само унищожителната ненавист, която изпълваше гробовното изгнаничество на Краля на бурите, но и ужасяващата, умопомрачителна самота на Инелуки.