„Той е обичал своя народ — помисли си Саймън. — Дал е живота си за него, но е умрял“.
Вторачен безпомощно през нищожното разстояние между тях, докато наблюдаваше как създанието възстановява силата си, Саймън си спомни видението на Инелуки край огромното езеро, което му беше показала Лелет. Такова разтърсващо нещастие беше изписано върху това лице, но непоколебимостта му беше точно копие на тази на Ейлстан, който беше очаквал седнал върху стола си ужасяващия дракон, който знаеше, че трябва да срещне и който щеше да го умъртви. Те двамата — Инелуки и Ейлстан — някак си си приличаха: правеха онова, което трябва да се направи, независимо че цената за това беше собственият им живот. Саймън не беше по-различен.
„Печал“. Мислите му потрепваха и изчезваха като молци в пламък, но тази той задържа. „Инелуки нарече меча си Печал. Тя защо ми показа това?“
Нещо в периферното му зрение се беше раздвижило. Освободени след смъртта на Приратес, Бинабик и Мириамел пристъпиха олюлявайки се няколко крачки напред. Мириамел се свлече на колене, а Бинабик продължи, привел глава, сякаш пристъпваше срещу връхлитащ го яростен вятър.
— Ще унищожиш този свят — промълви задъхано тролът. Макар устата му да беше широко отворена, думите му бяха тихи като пърхане на кадифени крила. — Ти вече загуби своята принадлежност, Инелуки. Няма да има над какво да властваш. Ти не принадлежиш на този свят!
Сгъстеният мрак се извърна и го погледна, след което вдигна тлеещата си ръка. Бинабик потръпна в очакване на гибелното докосване и Саймън усети как страхът и омразата му отново се надигат и им се противопостави, без сам да знае защо.
„Ненавистта го е държала жив в мрачните селения. Пет столетия е горял в пустотата. Ненавист е всичко, което има. Аз също съм изпитвал омраза. Чувствал съм се като него. Ние сме еднакви“.
Саймън се напрегна да запази образа на страдалческото лице на живия Инелуки пред себе си. Това беше истината, която криеше ужасяващото, изтляващо в пламъци създание в себе си. Нито едно същество в целия космос не заслужаваше случилото се с Краля на бурите.
— Съжалявам — прошепна той на образа в съзнанието си. — Не би трябвало да страдаш така.
Мощта на Блестящ гвоздей внезапно понамаля. Създанието, което държеше Печал, се извърна отново към него и вълните на ужаса отново заляха Саймън. Нещо сграбчи неумолимо сърцето му.
— Не — продължи задъхано той и се сви в себе си, търсеше място да се скрие, да се спаси. — Аз ще се… страхувам от теб, но… няма да те мразя.
Настъпи миг спокойствие, продължил сякаш години. След това сър Камарис бавно се надигна, изправи се и се олюля. Трън продължаваше да тъмнее в ръцете му, но Саймън усети силата му да отслабва, сякаш онова, което беше почувствал самият той, беше протекло някак си през точката на докосване и в Камарис.
— Опростени… — изхъхри старият рицар. — Да. Нека всички бъдат…
В центъра на мрака, който обгръщаше Краля на бурите, нещо потрепна. Пурпурното сияние намаля и след малко угасна. Бликна блещукаща червеникава мъгла, пърхаща като рояк пчели. В самия център на обгърнатата от пушеци сянка потрепна бледият образ на крал Елиас със сгърчено от болка лице. От косата му се надигнаха струйки дим. По пелерината и ризата му пробягаха пламъци.
— Татко!
Сякаш цялото същество на Мириамел беше съсредоточено в този вик.
Кралят обърна очи към нея.
— О, Господи, Мириамел — въздъхна той. Гласът му не бе съвсем човешки. — Той чака дълго за това. И няма да ме пусне. Бях глупак и сега… съм наказан. Съжалявам… дъще. — Той се сгърчи и за миг очите му блеснаха в червено, макар вцепененото му изражение да не се промени. — Прекалено е силен… ненавистта му е прекалено силна. Той… няма… да ме… пусне…
Главата му започна да провисва. От устата му лумна кехлибарен блясък.
Мириамел изкрещя и вдигна ръце. Саймън по-скоро почувства, отколкото забеляза, че нещо изсъска край него.
Върху гърдите на Елиас разцъфна бяла стрела с пера.
В продължение на един удар на сърцето кралят погледна Мириамел със собствените си очи. След което чертите му се изкривиха. От зейналата му уста се откърти рев, по-оглушителен от гръм, и Елиас се люшна назад сред сянката. Ревът се превърна в отекващ, оглушително силен писък, който сякаш никога нямаше да заглъхне.
За част от мигновението Саймън усети смразяващо одраскване върху белега, където кръвта на дракона беше докоснала сърцето му, сякаш нещо търсеше убежище в него, след като другият му домакин му я беше отказал. Рвението на нещото беше всепоглъщащо и отчаяно.
„Не. Ти не принадлежиш на този свят“.