— Или да вземем решение дали ни е възможно да живеем в такъв свят. — Зинджаду говореше странно, сякаш беше научила Западния език, без да го е чувала никога. — Може би трябва да оставим Хикеда'я да завладеят света на смъртните, щом така искат.
— Хикеда'я биха унищожили смъртните дори с по-голямо желание, отколкото биха унищожили нас — отвърна спокойно Джирики.
— Едно е — намеси се Ийзаши Сивото копие — да изпълним един древен дълг, както току-що сторихме в М'ийн Азошай. Освен това там разгромихме смъртни, наследниците на кървавия Фингил. Друго е да тръгнем на война срещу други Родени в Градината, за да подкрепяме смъртни, на които не дължим нищо — включително онези, които ни преследваха дълго време, след като загубихме Асу'а. Бащата на този Джосуа беше наш враг!
— А омразата никога ли не свършва? — възкликна Джирики с учудваща разпаленост. — Смъртните живеят кратко. Тези не са онези, които воюваха с нашия подгонен народ.
— Да, животът на смъртните е кратък — добави равнодушно Ийзаши. — Но омразата им е дълбока и се предава от родители на деца.
На Еолаир започваше да му става неудобно, но не смяташе, че е уместно да заговори.
— Възможно е да забравяш, благородни Ийзаши — продължи Джирики, — че тъкмо Хикеда'я ни въвлякоха в тази война. Именно те оскверниха святостта на Ясира. Именно ръката на Утук'ку — не тази на нейното оръдие, което вдигна кинжала — посече Първата баба.
Ийзаши не отвърна нищо.
— Това са глупости — каза Ликимея. Очите й искряха в оранжево като осветени от факла очи на вълк. — Ийзаши, помолих теб и останалите, Дома на съзерцанието, Дома на събирането и всички родове да изпълните дълга си към Горичката. Вие се съгласихте. А правим всичко това, защото се налага да осуетим плановете на Утук'ку Сейт-Хамакха, а не само да изплатим един стар дълг или да отмъстим за убийството на Амерасу.
Черновеждият Куройи заговори:
— Казаха ми, че смъртните имат една пословица. — Гласът му беше съсредоточен и странно напевен, а хернистирската му реч някак си свръхпрецизна. — „Врагът на моя враг е мой приятел… за известно време“. Сребърната маска и нейните родственици са избрали група смъртни за свои съюзници, така че ние ще изберем враговете на тези смъртни за наши съюзници. Утук'ку наруши договора от Сесуад'ра. Не виждам нищо срамно в това да се сражаваме редом със Судхода'я, докато нещата се уредят. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре възможни въпроси, но никой не каза нищо. — Никой не твърди, че трябва да обичам тези смъртни съюзници: аз не ги обичам и съм сигурен, че няма да ги обикна, каквото и да се случи. И ако доживея края на тези дни, ще се завърна в дома си в скритата Анви'джаня, защото отдавна съм се преситил на компанията на други, независимо дали са простосмъртни, или Родени в Градината. Но дотогава ще правя онова, което съм обещал на Ликимея.
Възцари се дълга пауза. Ситите продължаваха да седят безмълвни, но Еолаир имаше усещането, че някакъв въпрос е увиснал във въздуха, някакво напрежение, което чака решение. Когато тишината продължи толкова дълго, че той започна да се пита дали не трябва да си тръгне, Ликимея вдигна ръце и ги протегна пред себе си.
— Така — каза тя. — Сега да помислим за Наглимунд. Трябва да обсъдим какво ще направим, ако Хикеда'я не излязат да се сражават навън.
Ситите се впуснаха в обсъждане на предстоящата обсада, сякаш нямаше никакъв спор по въпроса за достойнството да се сражават редом със смъртни. Еолаир беше озадачен, но и впечатлен от толерантността им. Всеки имаше право да говори, колкото намери за необходимо, без никой да го прекъсва. Каквито и несъгласия да имаха допреди малко — независимо че на Еолаир му бе трудно да проумее безсмъртните, той не се съмняваше, че имат съществени несъгласия, — те сякаш се бяха изпарили: обсъжданията по повод на Наглимунд, макар и разпалени, бяха спокойни и без никакви сръдни.
„Вероятно, когато живееш толкова дълго — помисли си Еолаир, — се научаваш да съществуваш съгласно подобни правила — научаваш се, че трябва да спазваш подобни правила. Вечността в края на краищата е твърде дълго време, за да имаш основание да се сърдиш на някого“.
И малко поуспокоен, той се включи в обсъжданията — отначало колебливо, но след като усети, че мненията му се посрещат с нужното зачитане, заговори открито и убедително за Наглимунд, който познаваше почти толкова добре, колкото Тайг в Хернисадарк. Беше го посещавал многократно: често установяваше, че е полезно да обсъжда с Джосуа проблеми, които след това да бъдат разгледани от съветниците на баща му крал Джон Презвитер. Принцът беше от малкото хора сред познатите на графа, които биха обърнали внимание на същността на една идея, след което да я подкрепят, ако я оценят като добра, независимо дали ще е в тяхна изгода.