Мисълта на Саймън повтори думите на Бинабик.
Драскането замря, надало безмълвен писък.
На мястото, където се намираше кралят, се издигнаха пламъци като гъба. В сърцевината им пулсираше ужасяваща хладна чернота, но докато Саймън ги наблюдаваше с вцепенено страхопочитание, тя се разпадна на трепкащи сенки. Светът отново се олюля и кулата се разтърси. Блестящ гвоздей се сгърчи в ръката му и се разтвори в мрачна вихрушка. След миг в дланта му имаше само шепа прах. Той повдигна трепереща ръка пред очите си и огледа блещукащите прашинки изумен.
Отново можеше да се движи!
От тавана над главата му се откърти каменен отломък и се разби на парчета до него, като го обсипа с остри късчета. Саймън се дръпна и се олюля. Камбанарията гореше, сякаш самите камъни се бяха подпалили. Една от почернелите камбани се откъсна от грозда на тавана, стовари се на пода и издълба цял кратер в каменните плочи. Около него затанцуваха смътни силуети, изкривени от потрепването на огнените езици.
Нечий глас го викаше, но застанал в центъра на огнения хаос, Саймън не виждаше накъде да се обърне. Зърна развихреното небе през един назъбен отвор над главата си — камъните продължаваха да се срутват. Нещо го удари.
33. Скрити от звездите
Тиамак стоеше неловко и чакаше. Херцогът изслуша търпеливо двамата тритинги, след което кимна и им отговори. Те се обърнаха и нагазиха в разтопения сняг към конете си. Херцогът и вранът останаха сами до огъня.
Исгримнур вдигна очи и щом видя посетителя си, направи усилие да се усмихне.
— Тиамак, какво си щръкнал така? Милостиви Ейдон, ела да седнеш и да се стоплиш.
Херцогът се опита да му махне с ръка, но превръзката му попречи. Тиамак се доближи накуцвайки и приседна върху дънера. Вдигна за момент ръцете си към пламъците и след малко каза:
— Така съжалявам за Изорн…
Исгримнур извърна зачервените си очи встрани и се загледа над обгърнатия в мъгли нос към Кинслах. Мина дълго време, преди да се обади:
— Не знам как ще съобщя на Гутрун. Това ще я съсипе.
Тишината се проточи. Тиамак изчака, несигурен дали трябва да продължи. Познаваше Исгримнур много по-добре, отколкото беше познавал високия син на херцога, когото бе срещнал само веднъж в шатрата на Ликимея.
— Не само той загина — добави най-после Исгримнур и избърса носа си. — А трябва да се погрижим и за живите. — Той взе една цепеница и я метна в огъня, загледан в него със стаена ярост. Върху клепките му потрепнаха сълзи. Отново се възцари тишина, която надвисна застрашително, но Исгримнур най-накрая я наруши: — Ах, Тиамак, защо не бях аз? Неговият живот предстоеше. Аз съм старец. Животът ми изтече.
Вранът тръсна Глава. Знаеше, че този въпрос няма отговор. Никой не можеше да вникне в промисъла на Тези, които наблюдават и оформят. Никой.
Херцогът изтри с ръкав очите си и се окашля.
— Стига толкова. Ще му дойде времето да скърбим.
Той отново се обърна към Тиамак и вранът за първи път си даде сметка колко верни са думите на Исгримнур: херцогът наистина беше остарял и отдавна беше прехвърлил разцвета на силите си. Единствено огромната му жизненост скриваше това, но сега като че ли жизнените му сокове се бяха изцедили и той изглеждаше съсипан. Тиамак изпита истински гняв, че такъв великолепен мъж е подложен на такова страдание.
„Но всеки е страдал някога — каза си той. — Сега е моментът да съберем сили, да се съсредоточим и да вземем решение какво следва“.
— Кажи ми какво стана, Тиамак. — Херцогът се насили да се поизправи и да възвърне воинската си самодисциплина, от която явно се нуждаеше. — Разкажи ми какво видя.
— Сигурно е много малко онова, което ти вече… — започна той.
— Просто ми разкажи. Исгримнур нагласи счупената си ръка по-удобно. — Имаме малко време, докато дойде Странгиард, но предполагам, че вече си говорил с него.
Тиамак кимна.
— Докато мажех с мехлем раните му. Всеки има какво да разкаже, но все неприятни неща. — Той се замисли за момент и подхвана: — Струваше ми се, че сме вървели със ситите доста дълго, когато открихме Джосуа…
— Значи си сигурен, че Джосуа е мъртъв?
Спокойният тон, с който херцогът зададе въпроса си, не отговаряше на нервното потрепване на здравата му ръка, което се опита да прикрие, като подръпваше брадата си, която изглеждаше по-рядка и занемарена, сякаш през последните дни я беше скубал прекалено често.
Тиамак кимна унило.
— Кралят го съсече с все сила с меча си през врата. Чу се ужасен звук, хрущене и после бликна кръв… — Дребосъкът потръпна. — Не би могъл да оцелее.