Исгримнур замълча умислено, после поклати глава.
— Е, добре. Благодаря на Усирис Ейдон за милосърдието, че поне Джосуа не се е мъчил. Нещастен мъж, но го обичах. Нелеп край. — Той вдигна очи при един вик в далечината и отново погледна врана. — А след това те удариха и загуби съзнание.
— Не помня нищо, докато… докато не се съвзех. Бях на същото място, където висяха камбаните, но в първия момент не го разбрах. Видях само, че съм заобиколен от огнена вихрушка, пушеци и странни сенки. Опитах се да се изправя, но главата ми се въртеше и краката не ме държаха. Някой ме грабна за ръката и ме задърпа. Помислих си, че съм полудял, защото нямаше никой. След това погледнах надолу и видях, че е Бинабик, който ми беше помогнал. „Бързо — каза ми той. — Кулата рухва“. И отново ме задърпа. Бях замаян и не можех да го разбера много ясно. Навсякъде се стелеше пушек и подът потрепваше под краката ми, разтърсван от оглушителни удари. Докато се клатушках неуверено, видях Мириамел — влачеше някакво тяло по пода с огромни усилия. Трябваше ми известно време, за да видя през праха и пепелта, че е младият Саймън.
— „Аз го убих“, повтаряше непрекъснато Мириамел. По лицето й се стичаха сълзи. Не можах да разбера защо смята, че е убила Саймън, след като виждах, че пръстите му помръдват, а гърдите му се отпускат и издигат, Бинабик избърза да й помогне и двамата издърпаха Саймън по пода към стълбата. Тръгнах след тях. В следващия миг кулата отново се разтърси и върху мястото, където бях стоял допреди миг, се стовари огромен каменен отломък. — Тиамак показа омотаното около крака му парче плат. — Едно парче се отчупи и ме поряза, но не много лошо.
— Мириамел искаше да се върне за Джосуа, но подът вече се тресеше ужасно и от тавана и стените започнаха да падат още каменни блокове — продължи той. — Бинабик се колебаеше и двамата се скараха. Постепенно започнах да идвам на себе си. Казах им, че видях как кралят съсече Джосуа. Мириамел не можеше да проумее — беше като полузаспала, въпреки че плачеше. Тъкмо започна да казва нещо за Камарис, когато една от камбаните се откачи и се сгромоляса през пода. Чухме я как издрънча, като се удари в нещо отдолу. Всичко потъна в пушеци. Разкашлях се и очите ми се насълзиха като на Мириамел. В този момент не се притеснявах особено, макар да бях сигурен, че или ще изгорим, или ще бъдем премазани, без така и да разбера какво е причинило всичко това. Бинабик сграбчи Мириамел за ръката, засочи тавана и закрещя, че няма никакво време. Достатъчно трудно щеше да е да носим Саймън. За момент тя му се противопостави, но след това се примири. Тримата вдигнахме Саймън, както сварим — беше се отпуснал и беше труден за носене — и заслизахме по стълбището…
— След първата извивка пушекът се поразреди. Огънят, изглежда, гореше само в камбанарията, макар че малко преди това Бинабик каза, че цялата кула била обхваната от пожара. Но макар да започнахме да дишаме по-леко, бях сигурен, че няма да успеем да стигнем до долу: кулата се олюляваше като дърво под напора на яростен вятър. Чувал съм, че много-много отдавна един или два от най-южните острови в залива Фиранос изчезнали, защото земята се разтърсила толкова силно, че морето ги погълнало. Ако това е истина, сигурно в последните мигове се е случвало същото, каквото се случваше около нас. Едва се държахме на краката си върху тясното стълбище. На няколко пъти се блъснах в стената и имахме късмет, че изпуснахме горкия Саймън само два пъти. Камъните се срутваха и всичко потъна в гъст прах, който ме давеше не по-малко от пушеците. — Тиамак млъкна и притисна с ръце слепоочията си. Главата го болеше. При спомена за отчаяното спускане по стълбата болката стана почти толкова силна, колкото тогава. — Бяхме слезли малко по-надолу — беше невероятно мъчително, тъй като самите стъпала сякаш се натрошаваха под краката ни, — когато под нас сред мъглата от прах изникна някаква фигура. Цялата беше покрита с пепел, кал и кръв и ни гледаше втренчено. В първия момент си помислих, че е някакъв ужасен демон, призован от Приратес, но Мириамел извика: „Кадрах!“ и аз го познах. Бях изумен, разбира се, тъй като нямах представа как се е появил там. Едва можех да го Чуя от бученето и тътненето на кулата, но той каза, че ни е чакал, обърна се и ни поведе надолу по стъпалата. Бях разгневен и уплашен и се чудех защо не ни помогна да носим Саймън, който тежеше ужасно за една млада жена, един трол и дребосък като мен. Саймън започна да помръдва, започна да мърмори нещо и да се дърпа. Стана още по-труден за носене.
— Следващото си спомням трудно. Бързахме, колкото сили имаме, но шансът да се измъкнем, преди кулата окончателно да рухне, изглеждаше нищожен. Все още бяхме много нагоре, може би на височина десет човешки боя. Докато минавахме покрай един от прозорците, видях върхът на кулата да се навежда надолу, сякаш се беше превила в кръста. В такива моменти сигурно можеш да видиш най-невероятни неща, но ми се стори, че бронзовият ангел на върха беше разперил ръце, сякаш се канеше да отлети. Неочаквано цялата кула се разтърси, шпилът й се откърти и изчезна от погледа ми… По стените се появиха пукнатини, в които можеше да пъхнеш ръката си, Исгримнур. През тях се виждаше сивото небе над главите ни. Кулата отново се разтресе толкова силно, че паднахме. Продължи да се тресе и след големи мъки най-после успяхме да се изправим. Спуснахме се още няколко стъпала и след поредната извивка се озовахме пред нищото. Стената на стълбището беше рухнала — видях огромните бели каменни отломъци пръснати върху белия сняг под нас, — а заедно с нея се беше откъртило и голямо парче от самото стълбище. Под краката ни зееше мрачна бездна, дълбока двайсетина лакътя, а на дъното й се търкаляха камъни. — Тиамак отново замълча. — Случилото се след това е много странно. Ако си бях останал в блатата, не бих повярвал, ако някой ми го разкажеше. Но видях неща, които промениха мнението ми за възможно и невъзможно.