Исгримнур кимна скръбно.
— Аз също. Продължавай, човече.
— Стояхме пред бездната и се взирахме безпомощно във все по-често откъртващите се от нащърбените ръбове на стълбището каменни късове, които се стоварваха сред сенките. „Значи това е краят“, изрече Мириамел, но трябва да ти кажа, че не беше особено разтревожена. Беше сякаш обречена, Исгримнур. Беше направила всичко възможно да оцелее, както всеки от нас, но изглежда, единствено, за да помага на другите. „Не е краят…“, обади се Кадрах, коленичи до самия ръб и разпери ръце над нищото. Кулата се разпадаше на късчета, а този човек като че ли се молеше — макар да си призная, не виждах какво друго бих могъл да направя и аз в този момент. Лицето му се изопна като на човек, който повдига огромен товар. След малко погледна Мириамел през рамо и каза с напрегнат глас: „Сега минавай“. „Да минавам ли?“. Тя го изгледа втренчено. Лицето й се беше изкривило от гняв. „Що за номер си измислил за накрая?“ „Веднъж ти каза… че ще ми се довериш отново… когато звездите изгреят посред бял ден“, отвърна тихо монахът. Всяка дума изричаше с усилие. Едва го чувах и не можех да разбера нито какво иска, нито какво говори. „Ти ги видя — добави той. — Те изгряха“.
— Тя го гледа ужасно дълго, а кулата се тресеше все по-заплашително — продължи Тиамак. — След това отпусна внимателно раменете на Саймън и пристъпи към бездната. Посегнах да я дръпна, но Бинабик ме спря. Изражението му беше особено. Нейното също. И на Кадрах също… И Мириамел притвори очи и направи крачка над бездната. Бях сигурен, че ще падне и ще се пребие и сигурно съм изкрещял, но тя закрачи по твърдия въздух, все едно стъпалата си бяха на мястото. Разбираш ли, Исгримнур, под краката й нямаше абсолютно нищо!
— Вярвам ти — отвърна херцогът. — Казвали са ми, че някога Кадрах е бил много могъщ.
— Тя отвори очи, без да поглежда надолу, и се обърна към Бинабик и мен и ни махна да донесем Саймън. За първи път върху лицето й се бе появил живец, но не и радост. Успяхме да помъкнем някак си Саймън, който беше започнал да мърмори и да се съвзема. Щом я наближихме, тя го хвана за краката и заотстъпва заднишком над нищото. Не можех да повярвам на очите си! Присвих очи, за да виждам единствено спускащата се внимателно надолу Мириамел, докато крачех след нея. До мен Бинабик държеше Саймън за другото рамо. В един момент погледна към краката си, но моментално вдигна очи. Явно и един планински трол не може да понесе абсолютно всичко.
Тиамак въздъхна.
— Отне ни много време. Под краката си усещах нещо като стъпала, но тъй като не ги виждахме, не можехме да преценим колко са широки, затова пристъпвахме изключително предпазливо. Кулата като че ли започна да стене, сякаш някой се опитваше да я изтръгне от корен. Ако ще да живея още хиляда години, Исгримнур, никога няма да забравя, че съм вървял върху нищото, крепейки се върху краката си, докато всичко около мен се олюлява и руши! Този, който винаги стъпва по пясък наистина беше с нас. Наистина.
— Най-накрая стигнахме до истински камъни и щом стъпихме върху тях, си поех дъх и се обърнах назад. Кадрах продължаваше да стой в другия край. Лицето му беше пепелявосиво и целият се тресеше. Приличаше на удавник, който се е показал над водата за последен път. Каква сила му беше необходима, за да направи това, което направи? Изглежда, цялата му сила. Мириамел се обърна и му викна да тръгне, но той само вдигна ръце и се отпусна. Едва можеше да говори. „Вървете — каза той, — все още не сте в безопасност. Това беше всичко, което мога“. И се усмихна — усмихна се, Исгримнур! — след което добави: „Вече не съм този, който бях някога“. Принцесата започна да го ругае да ни последва, но започнаха да падат все повече камъни и двамата с Бинабик й извикахме, че нищо не може да се направи и щом Кадрах не може, значи не може. Мириамел погледна Саймън, а след това отново вдигна очи към монаха. Накрая каза нещо, което не чух, и пак хвана Саймън за краката. Докато бързахме надолу, погледнах назад и видях Кадрах да стои на ръба на рухналата стълба, осветен от сивото небе през рухналата стена. Беше затворил очи и като че ли се молеше или просто чакаше. Спуснахме се до следващата извивка и Саймън започна да размахва ръце, за да го пуснем. Оставихме го на земята, защото ни беше невъзможно да го носим, като се дърпа така — много е силен! — но и не можехме да си позволим да чакаме, докато се съвземе напълно. Бинабик го задърпа за китката, като му говореше през цялото време, и той се запрепъва след нас. Въздухът беше така плътно наситен с прах от трошащите се камъни, че едва дишах, а се появи и пожар, който беше изпепелил една от вътрешните врати и изпълваше стълбището с пушек. През прозорците виждахме как рухват отломъци от горните етажи на кулата. Саймън посочи през един от прозорците и изкрещя, че трябва да отидем там. Помислихме, че се е побъркал, но той грабна Мириамел и я помъкна към прозореца… Не се беше побъркал — зад прозореца имаше каменна тераса, а зад края й се издигаше стена. Все още бяхме на голяма височина от земята, но горният край на стената не беше далеч — малко повече от моята височина. Кулата вече се сгромолясваше на парчета и ние почти паднахме от терасата. Навсякъде около нас заваляха камъни. Саймън се наведе, сграбчи Бинабик, каза му нещо и го метна във въздуха! Вцепених се! Тролът стъпи на стената, подхлъзна се на снега, но запази равновесие. Следващата беше Мириамел, която скочи без чужда помощ. Бинабик й помогна да се задържи. Саймън ме побутна, аз поех въздух и скочих. Щях да се стоваря, ако двамата долу не ми помогнаха, тъй като в последния момент терасата се разтресе и почти не можах да отскоча. Саймън беше останал последен и се опитваше да запази равновесие, а Мириамел и Бинабик се развикаха да скача веднага и той най-накрая скочи и в този момент по-голяма част от терасата рухна зад гърба му. Тримата го задържахме и го издърпахме, за да не падне от ръба на стената. След няколко мига цялата кула се сгромоляса с оглушителен тътен и трясък, каквито не бях чувал никога, по-разтърсващи и от гръмотевица… но ти сам си ги чул. Покрай нас летяха камъни, по-големи от палатка, но нито един не уцели стената. По-голяма част от кулата беше рухнала и към небето се издигнаха облаци прах, сняг и пушек на височината, на която се беше извисявала самата кула, и постепенно се разнесоха. — Тиамак въздъхна дълбоко. — Дълго не можахме да откъснем погледи. Все едно бях станал свидетел на смъртта на божество. Чак по-късно научих на какво са станали свидетели Мириамел и останалите на върха на кулата, което е било още по-невероятно. Когато се посъвзехме, Саймън ни поведе през тронната зала покрай изумителния престол от кости и най-накрая излязохме навън и се срещнахме с вас. Поблагодарих на вранските си божества, че сражението е приключило — не бях в състояние дори да вдигна ръка, ако някой норн насочеше нож срещу мен.