Той млъкна и поклати глава.
Исгримнур се окашля.
— Значи не биха могли да оцелеят. Дори да бяха останали живи, Джосуа и Камарис щяха да бъдат заринати под руините.
— Никога няма да разберем какво е останало сред тях — отвърна Тиамак. — Не бихме могли да разпознаем… — Той си спомни за Изорн. — О, Исгримнур, моля те, умолявам те да ми простиш. Забравих.
Исгримнур тръсна глава.
— Вратата на преддверието се отвори малко преди края — предполагам, че смъртта на Приратес е сложила точка на демоничното му заклинание, на магическата му преграда или каквото там е било. Войниците, които бяха наблизо, изтеглиха няколко от телата, които успяха, преди кулата да започне да се сгромолясва. Поне успях да спася тялото на сина си. — Той сведе поглед, за да се овладее, и въздъхна. — Благодаря ти, Тиамак. Съжалявам, че те накарах да си спомниш всичко това.
Тиамак се разсмя тихичко.
— Не съм спрял да го разказвам. Всички в този лагер сме заприличали на деца, които не спират да бърборят за рухването на кулата… а и за всичко, което се случи.
Херцогът се надигна бавно и с мъка.