— Идва Странгиард. И другите ще се съберат. Ще дойдеш ли и ти, Тиамак? Това са важни неща и бих искал да присъстваш на този разговор. Твоята мъдрост ни е необходима.
Вранът сведе леко глава.
— Разбира се, Исгримнур. Разбира се.
Саймън се разхождаше сред изпотрошените камъни във Вътрешния двор. Под топящия се сняг се виждаше покрита с мъртва трева земя, само тук-там имаше свежа растителност, устояла на магьосническата зима. Всевъзможните багри от зелено до кафяво действаха успокоително на очите му. Беше се нагледал на черни пушилки, замръзнала белота и червени кървища за няколко живота занапред.
Единственото, което искаше, беше всичко да започне да се възстановява по нормален начин. Бяха изминали само два дни от рухването на кулата и сломяването на Краля на бурите, през които би трябвало да празнува с приятелите си победата, но вместо това се разхождаше, потънал в размисъл.
След като се бяха спасили, беше спал цяла нощ и цял ден дълбоко и непробудно. Бинабик дойде при него на втората вечер, за да му разкаже за всичко случило се, да му обясни онова, което не разбираше, и да изкаже съчувствията си за преживените страдания. Най-накрая млъкна и остана при него, докато Саймън не заспа пак. Сутринта на втория ден се изредиха много приятели и познати, за да го видят и да се убедят, че е жив. Това го накара да повярва, че в този свят все още има някакъв смисъл.
Но Мириамел така и не дойде.
Когато слънцето върху безоблачното небе започна да се спуска от най-високата си точка на запад, той събра кураж да отиде да я види. Бинабик му беше казал, че е жива и здрава, като се изключели няколко незначителни натъртвания, така че той не се безпокоеше за здравето й, но думите на трола го натъжиха още повече. Щом като беше добре, защо не беше дошла да го види или не му беше изпратила съобщение?
Беше я намерил в шатрата й да разговаря с Адиту, която го бе посетила сутринта. Мириамел го поздрави с приятелско благоразположение и двамата размениха взаимни съчувствия за безбройните рани, но когато той й изказа съболезнованията си за смъртта на чичо й и баща й, неочаквано беше станала сдържана и хладна.
Искаше му се да вярва, че причина за това е обяснимата покруса от преживените от нея ужасни мъчения, както и от смъртта на семейството й, без да става дума за ролята й за смъртта на собствения й баща, но не беше толкова глупав да не долови, че има и друга причина. А тя беше в самия него, което я караше да се чувства ужасно неловко в негово присъствие. Саймън се почувства много зле от равнодушния й поглед след всичко, което бяха преживели заедно, и изпита силно раздразнение, учуден защо тя се държи с него така, сякаш неговата неприязън към нея беше помрачила пътуването им до Еркинланд, а не тъкмо обратното. Макар да се беше опитал да превъзмогне раздразнението си, отчуждението между двамата стана още по-явно и накрая той се извини и излезе.
Тръгна срещу вятъра нагоре по хълма, за да се поразходи из покритите с развалини пространства на изоставения Хейхолт.
Саймън спря, загледан в огромната купчина камънаци, на чието място доскоро се възправяше Кулата на Зеления ангел. Сред развалините се щураха местни жители, които събираха всичко, което заслужаваше да бъде отмъкнато, или за да го продадат за храна, или за спомен от едно събитие, което вече беше започнало да се превръща в легенда.
Всичко беше така странно. Беше проникнал сред най-големите подземни дълбини и се бе изкачил на също толкова огромни височини, но не се беше променил кой знае колко. Може би беше станал малко по-силен благодарение на преодолените невероятни трудности, но във всяко друго отношение си беше останал същият. Приратес го беше нарекъл кухненски хлапак. Свещеникът се беше оказал прав. Въпреки рицарското си звание, въпреки всичко, което беше преживял, в него винаги щеше да си остане сърцето на кухненския прислужник.
Очите му забелязаха нещо и той се наведе. От калта на дъното на ямата до краката му стърчеше зелена ръка с разперени пръсти, сякаш чакаше избавление. Саймън се наведе и изстърга мократа кал, докато не се показа цялата ръка и най-накрая бронзовото лице.
Беше рухналият на земята от върха на кулата ангел. Младежът гребна шепа вода от една локва и почисти скулестото лице, докато не се показаха очите. Бяха отворени, но безжизнени. Ангелът беше просто една паднала статуя — нищо повече.
Саймън се изправи и избърса длани в бричовете си. Нека друг я измъкне от боклуците и да си я отнесе в къщи, а там да си я сложи в ъгъла, за да му нашепва приказки за дълбини и висоти.
Но щом обърна гръб на останките от кулата и закрачи през двора, гласът на ангела — на Лелет — му заговори отново.