„Тези истини са прекалено мощни — промълви тя, — а митовете и легендите около тях прекалено съществени. Трябва сам да ги разбереш и проумееш. Това е твоята история“.
Тя наистина му беше показала важни неща. Доказателството за това, поне отчасти, беше пръснато по земята зад него. Но имаше още нещо, което почти беше проумял, но не му бяха достигнали време и обстоятелства, за да размисли над него. Сега странната нишка на спомена отново започна да се разнищва и той не можеше да я прекъсне. Най-много се беше доближил до разгадаването й в тронната зала…
Стъпките му отекнаха по плочите. Това беше единственият звук в залата. Още никой не беше дошъл да тършува тук. Безмълвният силует на Престола от драконова кост беше достатъчно заплашителен и в най-спокойните времена, а сега те далеч не бяха такива.
Следобедната светлина, по-ярка от последния път, когато беше влязъл тук, проникваше през прозорците и оцветяваше едва-едва избелелите знамена. Малахитовите крале бяха все така забулени в неизменните си сенки. Саймън си спомни за надвисналата пустота и се поколеба с разтуптяно сърце, но преглътна мигновения си страх и пристъпи напред. Този мрак се беше стопил. Този крал беше мъртъв.
На пълна дневна светлина огромният трон не изглеждаше по-малко страховит. Огромната озъбена уста беше все така заплашителна, но жизнеността, която излъчваше по-рано, като че ли беше помръкнала. В очните ями нямаше нищо освен паяжини. Дори масивната клетка от свързани кости провисваше на места и се виждаше, че някои липсват, въпреки че не се виждаха около трона. Саймън имаше някакъв смътен спомен, че е виждал пожълтели кости и някъде другаде, но го отблъсна: нещо друго привлече вниманието му.
Ейлстан Фискерн. Той застана пред каменната статуя и я заоглежда, опитваше се да открие онова, което щеше да събуди спомена му. Когато зърна лицето на краля-мъченик във видението си от Пътя на сънищата, му се стори познато по някакъв начин. Когато прекосяваше последния път тронната зала на кулата, му се беше сторило, че открива прилика със статуята, която беше разглеждал толкова често. Но сега знаеше, че открива и друга прилика в това лице. Много приличаше на друго, което също беше зървал безброй пъти — отразено в огледалото на Джирики, в езерна вода и по лъскавата повърхност на щитовете. Неговото лице.
Той вдигна ръка и се загледа в златния пръстен. Народът на Краля-рибар се беше оттеглил в изгнание, а по-късно Престър Джон беше предявил претенции към убийството на дракона и едновременно с това към трона на Еркинланд. А Моргенес му беше поверил пръстена, който пазеше тази тайна.
„Това е твоята история“, беше казал ангелът. На кого другиго би могло да се поверят знанието и летописът за династията на Ейлстан освен… на наследника на Ейлстан?
Неочакваното, неумолимо прозрение го плисна като студена вода и той целият настръхна от страх и недоумение.
Следобедът се изнизваше. Саймън крачеше из празната тронна зала, потънал в размисъл. Отново се беше втренчил в статуята на Ейлстан, когато дочу шум откъм вратата. Обърна се и видя херцог Исгримнур и още няколко души да влизат в залата.
Херцогът го огледа внимателно и каза:
— А! Значи знаеш, така ли?
Младият мъж не отговори нищо, но върху лицето му бяха изписани всевъзможни чувства. Исгримнур го наблюдаваше внимателно и се чудеше как е възможно това да е същият онзи юноша, когото му бяха довели сред равнината на юг от Наглимунд преди една година, метнат като чувал върху седлото на един останал без ездач кон.
И тогава беше израснал, но сега беше станал още по-висок, а току-що наболият момчешки мъх се беше сменил с гъста червеникава брада. Но промяната беше още по-значителна. Саймън излъчваше някакво спокойствие и самообладание, което би могло да бъде както израз на сила, така и на равнодушие. Исгримнур истински се тревожеше какви промени са настъпили в това момче: случилото се със Саймън беше променило непоправимо и неузнаваемо онзи юноша отпреди една година. Детинското в него беше си отишло безвъзвратно и на негово място се беше настанила мъжествеността.
— Да. Мисля, че осъзнавам някои неща — отвърна най-после Саймън. — Но не смятам, че означават твърде много — дори за мен.
Исгримнур изхъмка уклончиво, после каза:
— Е, добре. Търсихме те.
— Ето ме.
Щом групичката пристъпи напред, Саймън кимна на херцога, а след това поздрави Тиамак, Странгиард, Джирики и Адиту. Промълви няколко тихи думи на ситите и за първи път Исгримнур си даде сметка колко е заприличал на тях младият мъж — сдържан, предпазлив, умерен в думите си. Херцогът поклати глава. Кой би могъл да допусне подобно нещо?