— Добре ли си, Саймън? — попита Странгиард.
Младежът помръдна рамене и се усмихна едва-едва.
— Раните ми заздравяват. — После се обърна към Исгримнур. — Джеръмайъс ми съобщи твоето известие. Щях да дойда в шатрата ти, но Джеръмайъс настоя, че вие ще дойдете при мен, когато се подготвите. — Той огледа малобройната група със сдържаност и внимание. — Изглежда, вече сте се подготвили, но сте изминали дълъг път от лагера, за да ме намерите. Имате ли още въпроси?
— Освен другите неща.
Херцогът видя, че другите се настаняват на каменния под, и направи физиономия. Саймън се усмихна и му посочи Престола от драконова кост. Исгримнур изтръпна и тръсна глава.
— Е, щом не искаш…
Саймън събра няколко паднали знамена и ги нагласи на стъпалото под подиума на трона.
С единствената си здрава ръка Исгримнур се поизмъчи, докато се настани върху импровизираното седалище, но беше твърдо решен да не допусне някой да му помогне.
— Радвам се да те видя на крака сред нас, Саймън — каза той, след като успя да си поеме дъх и да заговори спокойно. — Тази сутрин не изглеждаше много добре.
Младият мъж кимна и приседна до него. Движенията му също бяха предпазливи, тъй като цялото му тяло беше в рани, но Исгримнур знаеше, че скоро ще се излекува — нали беше млад, — и не можа да си спести връхлетялото го чувство на завист.
— Къде са Бинабик и Мириамел?
— Бинабик скоро ще дойде — отвърна Странгиард. — И… и Мириамел…
Спокойствието на младежа се изпари.
— Тя все още е тук, нали? Не е избягала или ранена?
Тиамак махна с ръка.
— Не, Саймън. В лагера е и се лекува като теб. Но тя…
Той се обърна за помощ към Исгримнур.
— Но имаме да обсъдим някои неща в отсъствието на Мириамел — отсече без церемонии херцогът. — Това е.
Саймън помълча, после каза:
— Добре. Тогава аз имам въпроси.
Исгримнур кимна.
— Задай ги.
Очакваше го от мига, в който беше заварил Саймън да съзерцава безмълвно статуята на Ейлстан.
— Вчера Бинабик каза, че донасянето на мечовете е било клопка, „фалшив пратеник“, и че Приратес и Кралят на бурите са ги искали през цялото време. — Саймън стъпи върху едно от влажните знамена с тока на ботуша си. — Били са им необходими, за да върнат времето преди последното заклинание над Инелуки, преди всички защити, молитви и какво ли не още, стоварени над Хейхолт.
— Всички ние отвън видяхме дворецът да се променя — отвърна бавно херцогът, изненадан от въпроса на Саймън. Беше очаквал младежът да зададе въпрос за току-що разкритата си биография. — Още докато се сражавахме с норните, Хейхолт просто… се стопи. Навсякъде изникнаха странни кули, пламнаха пожари. Стори ми се, че виждам… предполагам, че бяха призраци на сити и римъри в древни одежди. Те се сражаваха насред нашата битка. Какво друго би могло да е?
От ярката следобедна светлина, която се изливаше през високите прозорци, на Исгримнур всичко наоколо му се стори съвършено нереално. Само преди броени дни целият свят беше сграбчен от магьосническо безумие и яростни зимни урагани. Сега отвън чуруликаше птичка.
Саймън поклати глава.
— Вярвам го. Бях там. Отвътре беше още по-зле. Но защо искаха ние да донесем мечовете? Блестящ гвоздей беше на по-малко от левга от Приратес цели две години. И несъмнено, ако се бяха опитали, можеха да вземат Трън или когато се връщахме от Ийканук, или когато лежеше върху каменната плоча в Дома на раздялата горе в Сесуад'ра. Не виждам смисъла.
Джирики заговори:
— Да, вероятно това е най-трудното за проумяване, Сеоман. Бих могъл да го обясня отчасти. Докато се сражавахме с Утук'ку при Езерото на Трите дълбини, много нейни мисли ни станаха ясни. Тя не се защитаваше, а по-скоро използваше силата си, за да обуздае и използва Езерото. Беше убедена, че не бихме могли да направим почти нищо, дори да узнаем истината. — Бавният му широк жест беше в израз на съжаление. — Имаше право.
— Задържахте я дълго време — каза Саймън. — И на голяма цена, според онова, което чух. Кой знае какво би могло да се случи, ако Кралят на бурите не беше принуден да изчака?
Джирики се усмихна.
— От всички, които се сражаваха край Езерото, Ликимея проумя най-много за краткото време, през което докосвахме мислите на Утук'ку. Майка ми се съвзема много бавно от битката със своята предшественичка, но потвърди много от онова, което ние останалите подозирахме.
— Мечовете са били почти живи същества — продължи той. — Това не би изненадало никого от онези, които ги носеха. Огромна част от мощта им, както подозираше Бинабик от Минтахок, беше в безсловесните сили, заключени в Словото на съзиданието. Но не по-малка част от силата им се състоеше в ефекта от това Слово. По някакъв начин мечовете притежаваха живот. Не бяха създания като нас — нямаха нищо в себе си, което човеците или дори ситите могат напълно да разберат, — но все пак живееха. Именно това ги правеше по-велики от всяко друго оръжие, но и благодарение на това бяха много трудни за контролиране и използване. Можеха да бъдат призовани — копнежът им да се съберат и да освободят енергиите си рано или късно щеше да ги събере в кулата, — но не можеха да бъдат принуждавани. Част от ужасяващата магия, от която Кралят на бурите се нуждаеше, за да осъществи плана си, беше мечовете да се отзоват на призива сами в подходящото време. Те трябваше сами да изберат кой да ги донесе.