— Но Бинабик ми каза, че през нощта, когато двамата с Мириамел напуснахме лагера на Джосуа, норните са се опитали да убият Камарис. А мечът вече го беше избрал, при това го е избрал много отдавна! Тогава защо са искали да го убият?
— Може би знам началото на отговора на този въпрос — обади се Странгиард. Беше почти толкова неуверен, както когато Исгримнур го срещна за първи път преди доста години, макар че напоследък беше станал малко по-уверен. — Когато напуснахме Наглимунд, норните, които ни подгониха, се държаха много странно. Сър Деорнот пръв осъзна, че бяха… о!
Архиварят погледна сепнато към вратата.
Някакъв сив силует се втурна в тронната зала, скочи върху стъпалата пред подиума и блъсна Саймън отстрани. Младият мъж се разсмя и зарови пръсти в козината на вълчицата, като се мъчеше да предпази лицето си от дръзката й муцуна и дългия й език.
— Много е доволна да те види, Саймън — извика Бинабик, докато влизаше. — Отдавна чака да те поздрави. Държах я на разстояние, докато раните ти бяха пресни. — Тролът избърза напред, като поздравяваше бегло останалите, докато се мъчеше да накара Куантака да легне на каменните плочи пред подиума. Най-накрая тя отстъпи и се настани между него и Саймън, огромна и доволна. — Сигурно ще се зарадваш, ако ти каже, че открих Намиращата дома днес следобед — съобщи тролът на младия мъж. — Беше избягала от сражението и скиташе из гъсталаците на Кинсуд.
— Намиращата дома — бавно каза Саймън. — Благодаря ти, Бинабик. Благодаря.
— После ще те заведа да я видиш.
Когато се успокоиха, Странгиард продължи:
— Сър Деорнот пръв осъзна, че всъщност не толкова ни преследваха, колкото ни… отвеждаха. Гониха ни, но не ни убиха, въпреки че спокойно можеха да го направят. И направиха всичко възможно да ни спрат едва когато тръгнахме към най-дълбоките части на Алдхеорте.
— Към Джао е-Тинукай'и — каза тихо Адиту.
— И убиха Амерасу едва когато започна да проумява плана на Инелуки — довърши замислено Саймън. — Но все пак не мога да разбера защо се опитаха да убият Камарис.
Джирики се намеси.
— Те бяха доволни, когато мечът беше у теб, Сеоман, макар да съм сигурен, че Утук'ку не остана никак доволна, когато Инген Джегер й съобщи новината, че те придружават Децата на зората. Все пак двамата с Инелуки вероятно са се усъмнили, че толкова бързо ще разберем замисъла им и, както се оказа, излязоха прави. Единствено Първата баба долови контурите на намеренията им. Отстраниха я и посяха много други неразбории. За тези, които обитаваха тогава Стормспайк, Зида'я бяха незначителна заплаха. Сигурно са били уверени, че когато настъпи моментът, черният меч ще избере теб или римъра Слудиг, или някой друг за свой приносител. Джосуа щеше да дойде за Блестящ гвоздей — меча на баща му, в края на краищата — и окончателният ритуал можеше да се осъществи.
— Но Камарис се върна — добави Саймън. — Предполагам, че не са очаквали това да се случи. Но той беше носил Трън десетилетия наред. Било е напълно вероятно мечът отново да избере тъкмо него. Защо са се страхували от него?
Странгиард се окашля.
— Сър Камарис, да даде Господ покой на неспокойната му душа… — свещеникът направи припряно знака на Дървото, — ми изповяда нещо, което не можеше да каже на друг. Тази изповед ще отнеса със себе си в гроба. — Странгиард поклати глава. — Изкупителят да го закриля! Но причината изобщо да ми се изповяда беше, че Адиту и Гелое искаха да разберат дали е ходил до… Джао… дали се е срещнал с Амерасу. Беше я срещнал.
— Сигурен съм, че той съобщи тайната си на принц Джосуа — измърмори Исгримнур и като си припомни онази нощ и ужасеното изражение на Джосуа, отново се запита какви биха могли да бъдат думите, които бяха накарали принца да изглежда по такъв начин. — Но Джосуа също е мъртъв, мир на праха му. Никога няма да узнаем.