— Съжалявам, че не можех да ти кажа по-рано онова, което знаех, Сеоман, мой приятелю. Страхувах се да не те обремени и обърка или да те накара да предприемеш опасни рискове.
— Разбирам — отвърна Саймън, но не изглеждаше удовлетворен. — Как узна?
— Ейлстан Фискерн беше първият простосмъртен крал след падането на Асу'а, който подаде ръка на Зида'я. — Слънцето залязваше и небето зад прозорците притъмняваше. Свеж вятър подухна в тронната зала и някои от знамената на пода прошумоляха. Бялата коса на Джирики потрепна. — Той ни познаваше и някои наши сънародници идваха от време на време да се срещат с него в пещерите под Хейхолт — сред развалините на нашия дом. Той се опасяваше, че онова, което знаем ние, Зида'я, ще бъде загубено завинаги и че дори ние може да се опълчим изцяло срещу човечеството сред причинената от Фингил гибелна разруха. И не беше далеч от истината. Почти никой от нас не изпитваше особена обич към простосмъртните. Както и те не изпитваха особена обич към безсмъртните. Но докато отминаваха годините под управлението на Ейлстан, бяха осъществени малки стъпки, възникна известно минимално доверие, което лека-полека започна да укрепва. Тези от нас, които бяха ангажирани, пазеха всичко това в тайна. — Джирики се усмихна. — Казвам „нас“, но аз само разнасях съобщенията по заръка на Първата баба, която не можеше да си позволи да оповести все по-големия си интерес към простосмъртните дори на собственото си семейство.
— Винаги съм ти завиждала, Върбова клонке — каза със смях Адиту. — Толкова млад и натоварен с толкова важни поръчения!
Джирики се усмихна.
— Така или иначе, явно не беше писано да разберем какво би се случило, ако Ейлстан беше живял по-дълго и започнатото от него беше продължено. Появи се огненият червей Шуракай и Ейлстан го уби, но загина и самият той. Дали бъдещият му наследник Джон знаеше нещо за тайните споразумения на Ейлстан с нас и се страхуваше, че ще го разобличим заради лъжата му, че той е умъртвил дракона, или пък имаше някаква друга причина за враждебността му към нас, не знам. Но Джон се зае да ни прогони от последните ни укрития. Не успя да намери всички и никога не успя дори да се доближи до Джао е-Тинукай'и, но ни нанесе големи вреди. Докато беше жив Джон, прекъснаха почти всякакви контакти между нас и простосмъртните.
Саймън скръсти ръце.
— Съжалявам за нещата, които е извършил моят народ. И се радвам да науча, че моят далечен предшественик е бил такъв човек.
— Народът на Ейлстан се разпръсна, подгонен от гнева на дракона. Знам, че по-късно заживели в изгнание — каза Джирики. — А след като Джон завзе трона, всички надежди за възвръщането на Хейхолт се стопиха. И така те скриха своята тайна и заживяха като рибарски народ край водите, каквито бяха по времето на предците на Ейлстан Фискерн. Но запазиха семейния кралски пръстен на Ейлстан и родителите го препредаваха на децата си. Един от правнуците на Ейлстан, също учен като своя предшественик, проучи древните ситски руни върху един от съхранените свитъци на Ейлстан и разчете девиза, който пазеше семейната гордост — и тайния срам на Престър Джон, — гравиран върху пръстена. Тъкмо това ти довери Моргенес, Сеоман: твоето минало.
— Сигурен съм, че щеше да ми каже един ден. — Саймън бе изслушал разказа на Джирики с едва прикрита напрегнатост. Исгримнур не откъсваше поглед от него, опитваше се да долови недостатъците в характера му, за които се досещаше и от които същевременно изпитваше страх. — Но какво общо има всичко това с настоящия момент? Цялата кралска кръв на света не ми попречи да се превърна в играчка в ръцете на Приратес и Краля на бурите. Всичко това е една красива приказка и нищо повече. Сигурно половината благороднически набански семейства имат императори в родословието си. Какво от това?
Някои от присъстващите се обърнаха към Исгримнур. Херцогът се размърда неловко върху стъпалото.
— Еркинланд се нуждае от владетел — каза накрая той. — Престолът от драконова кост е празен.
Саймън зяпна, затвори уста и отново я отвори.
— И?… — промълви най-после. И изгледа Исгримнур така, сякаш не вярваше на ушите си. — Мириамел е в отлично здраве и само с няколко рани. Всъщност си е все същата, каквато е била винаги. — Огорчението в гласа му прозвуча открито. — Така че със сигурност съвсем скоро ще е в състояние да управлява.
— Не здравето й е, което ни тревожи — отвърна троснато херцогът. Разговорът беше поел в неправилна посока. Саймън се държеше като човек, когото банда непослушни деца са събудили от заслужения му сън. — А, по дяволите, баща й!