Саймън отново го изгледа втренчено. Исгримнур усети цялата мощ на бушуващия в младия мъж гняв. Той наистина беше порасъл. Щеше да стане великолепен мъж — не, вече беше.
— И заради подобни измами ме караш да предам Мириамел? — попита Саймън.
— Това не е предателство — отвърна Исгримнур. — Ще те оставя няколко дни да размислиш, след което ще отида и ще й кажа сам. Ще погребем нашето мъртво утре и народът ще ни види всички заедно. Засега това ще е достатъчно. — Херцогът тръсна глава. — Нямам никакво намерения да я лъжа, Саймън — не е в привичките ми, — но исках първо да ти дам възможност да ме изслушаш.
Неочаквано Исгримнур изпита огромно съжаление към младия мъж.
„Вероятно се е надявал да се погрижи за раните си на спокойствие. А той получи немалко рани — както и всички ние“.
— Помисли за всичко, Саймън. Ние имаме нужда от теб — всички ние. Ще ми е достатъчно трудно да вдигна на крака собственото си херцогство, да не говорим какво ще се случи с младия Варелан, който остана без родители в Набан, както и с всички оцелели в Хернистир. Нуждаем се поне от протекцията на Върховния крал отново и от това някой, на когото хората се доверяват, да седне на трона в Хейхолт.
Той се надигна от ниското стъпало — мъчеше се да не му проличи колко силни са болките в гърба му, — поклони се сковано на Саймън — което само по себе си беше твърде многозначително — и закуцука непохватно през тронната зала, като остави останалите в безмълвие. Усещаше прикованите в гърба му очи на Саймън.
„Бог да ми е на помощ — помисли си Исгримнур, щом излезе в сумрака. — Имам нужда от почивка. Много дълга почивка“.
Той чу стъпки и вдигна глава.
— Бинабик?
Тя пристъпи на светло. Въпреки хладната пролет и все още не напълно разтопения сняг, беше боса. Вятърът развяваше наметалото й.
— Не мога да заспя — промълви тя.
Саймън се озадачи. Не очакваше никого, а най-малко нея. След продължилото цял ден отдаване на памет на Джосуа, Камарис, Изорн и останалите паднали, Бинабик реши да прекара вечерта със Странгиард и Тиамак и го остави сам пред шатрата му да помисли. Тя изникна като привидение, за което бленуваше, вторачен в огъня.
— Мириамел. — Той се надигна тромаво. — Принцесо. Седни, моля те.
Саймън посочи един камък до огъня.
Тя приседна и се загърна плътно в наметалото.
— Добре ли си? — попита най-после.
— Аз… — Той замълча. — Не знам. Всичко е много странно.
Тя кимна.
— Трудно е да повярва човек, че всичко свърши. Трудно е да повярваш, че са си отишли завинаги.
Той се размърда неловко, несигурен дали тя говори за приятели, или врагове.
— Има да се свършат толкова много неща. Хората се пръснаха, целият свят е наопаки… — Саймън махна неопределено с ръка. — Толкова много неща.
Мириамел се наведе и протегна ръце към огъня. Саймън забеляза отблясъците по нежното й лице и сърцето му се сви мъчително. Дори цялата кралска кръв на света да течеше във вените му като огромна река, това нямаше никакво значение, щом тя не му обръщаше никакво внимание. По време на днешните церемонии за падналите не вдигна очи към него нито веднъж. Сякаш и приятелството им беше помръкнало.
„Ще е заслужено наказание за нея, ако им разреша да ме принудят да седна на трона“.
Той се загледа в пламъците; чувстваше се долен и нищожен подлец.
„Но тя го заслужава по право“.
Какво значение имаше, че някакъв негов предшественик е бил крал преди цели две столетия?
— Аз го убих, Саймън — каза внезапно тя. — Изминах целия този път, за да поговоря с него, да се опитам да го накарам да разбере, че съм разбрала… а вместо това го убих. — Думите й бяха пълни с покруса. — Убих го!
На Саймън отчаяно му се прииска да й отговори нещо.
— Ти спаси всички ни, Мириамел.
— Той беше добър човек, Саймън. Може би избухлив и раздразнителен, но той беше… преди майка ми… — Тя притвори очи. — Собствения си баща!