— Нямаше никакъв избор. — Саймън изпита огромна болка от страданието й. — Нямаше как другояче да постъпиш, Мири. Ти ни спаси.
— Накрая той ме позна. Бог да ми е на помощ, Саймън, но мисля, че той искаше да го направя. Погледнах го… беше толкова отчаян. Страдаше така безумно! — Тя избърса лице с наметалото си и отсече грубо: — Няма да плача. Изтощих се да рева!
Вятърът се засили и изшумоля в тревата.
— И милия чичо Джосуа! — продължи тя, вече по-спокойно, но все така неутешимо. — И него го няма. Няма го. Цялото ми семейство. И нещастният, измъчен Камарис. О, Господи! Що за свят е това? — Раменете й потрепнаха. Саймън посегна неуверено и хвана ръката й. Тя не се опита да я издърпа, противно на очакванията му. Останаха безмълвни, заслушани в пращенето на огъня. — А и Кадрах — промълви след дълга пауза тя. — О, милостива Елисия, по някакъв начин той беше най-грешен. Искаше единствено да умре, но ме изчака… изчака нас. Остана след всичко случило се, след всички ужасни неща, които му наговорих. — Тя наведе глава, загледана в пръстта. Гласът й бе пълен с неизразима болка. — Той ме обичаше по свой начин. Беше много жестоко от негова страна, нали?
Саймън тръсна глава. Не знаеше какво да отговори.
Тя се извърна внезапно към него с широко отворени очи.
— Нека да се махнем! Можем да яхнем конете и до сутринта ще сме на пет-шест левги оттук. Не искам да съм кралица! — Тя стисна ръката му. — О, моля те, не ме оставяй!
— Да се махнем? Къде? И защо ще те оставям? — Саймън усети, че сърцето му ще се пръсне Беше му трудно да мисли, да повярва на чутото. — Мириамел, за какво говориш?
— Проклет да си, Саймън! Наистина ли си толкова глупав? — Тя сграбчи ръката му с двете си длани. По бузите й затрептяха сълзи. — Не ме интересува, че си бил кухненски хлапак. Не ме интересува, че баща ти е бил прост рибар. Просто те искам, Саймън. О, нали не ме смяташ за малоумна? Сигурно наистина съм малоумна. — В смеха й наистина прозвуча налудничава нотка. Тя пусна за момент ръката му, за да изтрие очите си. — Не преставам да мисля за това, откакто рухна кулата. Не издържам повече! Исгримнур и останалите ще ме накарат да седна на трона, знам, че ще го направят. И пак ще се превърна в предишната Мириамел, само че този път ще е хиляди, хиляди пъти по-ужасно! Това ще е истински затвор! И ще трябва да се омъжа за някой Фенгболд — това, че е мъртъв, не означава, че няма още стотици такива като него. И никога няма да тръгна на приключение или да съм свободна, или да правя, каквото искам… а ти ще се махнеш, Саймън! Ще те изгубя! Единственият, който наистина ме интересува.
Той се изправи, вдигна я от камъка и я прегърна. И двамата трепереха и известно време единственото, на което беше способен, беше да я притиска към себе си все по-плътно и по-плътно, сякаш за да не я издуха вятърът от ръцете му.
— От толкова отдавна те обичам, Мириамел.
Гласът му потрепна.
— Ти ме плашиш. Просто не знаеш колко ме плашиш. — Гласът й беше глух, тъй като главата й бе притисната до гърдите му. — Не знам какво виждаш, когато ме погледнеш. Но те моля да не си тръгваш — изрече задъхана тя. — Каквото и да се случи, не си отивай.
— Няма. — Дръпна се назад, за да я види. Очите й блестяха от новите сълзи по клепачите й. И неговите очи се замъглиха. Той се засмя дрезгаво. — Няма да те оставя. Вече обещах, че няма, не помниш ли?
— Сър Сеоман. Моят Саймън. Ти си моята любов. — Тя си пое дълбоко дъх. — Как се случи?
Той се наведе и притисна устни към нейните; осеяното със звезди небе сякаш се завъртя около прилепените им едно до друго тела. Саймън пъхна ръце под наметалото й и плъзна пръсти по гърба й. Мириамел потръпна и го привлече по-плътно до себе си, заровила влажното си лице във врата му.
Усетил цялото й тяло притиснато до своето, Саймън изпита опияняваща, възторжена невъздържаност. Все така притиснал я в прегръдките си, той залитна към шатрата. Вкуси солените й сълзи и обсипа очите, бузите и устните й с целувки, а косата й го обви, прилепвайки по влажното му лице.
Вече вътре в шатрата, скрити от любопитно надничащите звезди, те се вкопчиха един в друг, изпиваха се един друг. Вятърът подмяташе покривалото на входа — единственият звук освен шумоленето на дрехите им и учестеното им дишане.
За момент вятърът отметна покривалото. На бледото сияние на звездите кожата й проблесна с цвят на слонова кост, толкова гладка и топла под пръстите му, че не можеше да си представи някога да му се прииска да докосва нещо друго. Той плъзна ръка по извивката на гърдата й и надолу по ханша. Усети нещо да го сграбчва отвътре, нещо неописуемо могъщо, но същевременно невероятно сладостно. Тя обви лицето му с двете си ръце, изпиваше дъха му, мълвеше нечленоразделно и се задъхваше едва чуто при докосването на устните му по шията й и по деликатната извивка на ключицата.