Мириамел замълча замислена.
— Истинско чудо — въздъхна Саймън. — А защо не си казал на никого? И какво искаше да кажеш, като спомена, че Мириамел ще е кралица? А ти?
— Ти не разбираш — отвърна спокойно принцът. В гласа му се долови някаква весела закачливост. — Аз съм мъртъв. И предпочитам да си остана така.
— Какво?
— Това, което казах. Саймън, Мириамел, никога не съм имал намерение да управлявам. За мен беше огромно мъчение, но не виждах никаква друга възможност, освен да се опитам да сваля Елиас от трона. Сега Бог отвори една врата за мен — врата, която мислех завинаги затръшната. Единствените ми шансове бяха да умра или да сложа короната. Сега имам още един.
Саймън го гледаше вцепенен, без да каже нито дума. Мириамел също не се обаждаше. Джосуа ги наблюдаваше развеселено.
— Знам, че сте изумени. — Принцът се обърна към племенницата си. — Но ти ще си много по-добър владетел, отколкото бих могъл да бъда аз — както и Саймън.
— Но ти си единственият истински наследник на Джон — възрази Саймън. — Повече и от Мириамел! А аз съм само един кухненски хлапак, който ти посвети в рицарство! Казват, че съм наследник на свети Ейлстан, но това не означава нищо за мен. Това не ме прави способен да управлявам Еркинланд или каквото и да било.
— Чух тази история, Саймън. Исгримнур и останалите не могат да пазят тайна, ако изобщо са имали намерение да опазят в тайна твоето наследство. — Джосуа се разсмя тихичко. — А и аз изобщо не се изненадах, че в теб тече кръвта на Ейлстан Фискерн. А колкото до това дали то те прави повече или по-малко способен от мен, Саймън, ти просто не знаеш всичко. Аз съм толкова наследник на Джон, колкото и ти.
— Какво искаш да кажеш?
Саймън помръдна и Мириамел се облегна по-удобно върху гърдите му. Сега тя не наблюдаваше Джосуа, а беше вдигнала очи към Саймън и в погледа й се четеше тревога и недоумение.
— Точно каквото казах — отвърна принцът. — Аз не съм син на Джон. Моят баща е Камарис.
Саймън се задави.
— Камарис?!
Сега Мириамел отново се вторачи в принца, не по-малко изумена от Саймън.
— Какви ги говориш?
— Джон вече бил стар, когато се оженил за майка ми Ефиат от Хернисадарк — продължи Джосуа. — Доказателство за разликата в годините им е фактът, че изобщо не се поколебал да й даде ново име — Ебека, — сякаш била дете. — Той се намръщи. — Случилото се след това не е кой знае колко необичайно. Това е една от най-често срещаните и стари истории на този свят, макар да не се съмнявам, че тя е обичала краля и той също я е обичал. Но Камарис бил специалният й попечител, млад мъж, не по-малко велик и прославен герой от Джон. Зародилото се като дълбоко уважение и възхищение чувство между двамата прераснало в нещо повече.
— Елиас беше дете на Джон, но аз не съм — продължи той. — Когато майка ми умряла по време на раждането, Камарис полудял. Какво друго би могъл да си помисли, освен че неговият грях е осъдил неговата любима, която при това била съпруга на най-близкия му приятел, на смърт? — Принцът тръсна глава. — Мъките му били такива, че раздал всичко, което притежавал — като човек, който знае, че ще умре, както вероятно се е чувствал, тъй като всеки негов миг, всяко дихание били изпълнени с болка и ужасяващ срам. Най-накрая взел рога Ти-туно и тръгнал да търси ситите, вероятно за да изкупи греха си, че е участвал в преследванията на Джон срещу тях, или — като Елиас — се е надявал мъдрите безсмъртни да му помогнат да открие любимата си отвъд смъртта. Каквато и да била целта на скиталчествата му, Амерасу го отвела в Джао е-Тинукай'и поради някаква своя причина. Не можах да разбера всичко: баща ми беше така смутен, когато ми го разказа, че не успях да схвана смисъла на всичко случило се. Така или иначе, Амерасу се срещнала с него и взела рога, вероятно защото принадлежал на изгубените й синове. Точно какво се е случило между тях, е все още тайна за мен, но очевидно, каквото и да му е казала, не му донесло облекчение. Баща ми напуснал горските дълбини все така неутешим. Скоро след това, когато отчаянието му станало по-непоносимо дори от ужаса от греха на самоубийството, той се хвърлил от кораба в залива Фиранос. Успял да оцелее — той е невероятно силен, както знаете, което качество явно не съм наследил от него — но разумът му бил помътен. Скитал из земите на юг като просяк, живял из пустошта, препитавайки се от милостиня, докато най-после не стигнал до онзи хан в Кванитупул. Предполагам, че вече бил успял да намери покой, независимо от трудния живот и помътения си разсъдък. И тогава, след около четиридесет години, го откри Исгримнур и спокойствието отново му беше отнето. Щом дошъл на себе си, старият ужас бил все така разтърсващ в съзнанието му, а към него се прибавил и ужасът от опита му за самоубийство.