— Майко на милосърдието! — промълви състрадателно Мириамел. — Горкият човек!
На Саймън му беше непосилно да обхване огромното страдание на стария рицар.
— Къде е той сега?
Джосуа поклати глава.
— Не знам. Вероятно пак е тръгнал да скиталчества. Само се моля да не се опита пак да се удави. Бедният ми баща! Надявам се, че демоните, които са го подгонили, сега ще са по-слаби, макар да се съмнявам в това. Ще го намеря и ще се опитам да помогна да намери покой.
— Значи това смяташ да правиш? — попита Саймън. — Да търсиш Камарис?
Мириамел погледна укорително принца.
— А Воршева?
Джосуа кимна и се усмихна.
— Ще потърся баща си, но едва след като се убедя, че съпругата ми и децата ми са в безопасност. Много неща трябва да се направят, а това ще е почти невъзможно тук в Еркинланд, където ме познават всички. — Той се разсмя тихо. — Както виждате, искам да заприличам на херцог Исгримнур, затова си пускам брада като неговата. — Принцът разтърка брадата си. — Така че тази нощ потеглям на юг. Скоро старият граф Стреаве ще има среднощен посетител. Той ми дължи една услуга… за която ще му напомня. Ако някой е в състояние да отвлече Воршева и двете деца от набанския двор, това е нечестният владетел на Пердруин. Това приключение ще му достави по-голямо удоволствие, отколкото всякакво заплащане, което бих могъл да му осигуря. Той обича мистериите.
— Съпругата и децата на мъртвия принц отвлечени. — Сега Саймън не се стърпя да не се усмихне. — Това ще даде хляб на не една песен и измислица!
— С положителност. Сигурен съм, че ще стигнат до ушите ми, за да се посмея. — Джосуа се пресегна и стисна ръката на Саймън, след това се наведе и прегърна Мириамел, която дълго не го пусна. — Време е да тръгвам. Вятокрък ме чака. Скоро ще се зазори.
На Саймън изведнъж му се прииска да задържи Джосуа.
— Но ако намериш Камарис и след като се съберете с Воршева, тогава какво?
Принцът не отговори веднага.
— Южните земи ще имат нужда поне от още един Носител на свитъка освен Тиамак, надявам се. Ако Лигата ме приеме. А не мога да измисля нищо по-добро, с което бих искал да се занимавам, от това да забравя грижите за всички сражения и преценки и да се отдам на четене и размисъл. Може би Стреаве ще може да ми помогне да закупя „Бокала на Пелипа“ и аз ще стана собственик на спокойна странноприемница в Кванитупул. В която приятелите винаги ще са добре дошли.
— Значи наистина тръгваш? — попита Мириамел.
— Наистина. Награден съм с подаръка на свободата, който никога не съм се надявал да получа. Ще бъда истински неблагодарен, ако му обърна гръб. — Той се изправи. — Беше много странно да изслушам собствените си погребални слова в Хейхолт вчера. Всеки би трябвало да има този шанс, докато е жив. Това дава повод за много размисъл. — Той се усмихна. — Позволете ми да се отдалеча поне на няколко часа оттук и след това кажете на Исгримнур и на всеки друг, който заслужава доверие, че съм жив. Така или иначе, изчезването на Вятокрък ще ги озадачи. Но първо кажете на Исгримнур. Истински ми е мъчно, че моят стар приятел скърби за мен: смъртта на сина му е достатъчно голяма загуба. Надявам се да разбере защо го правя.
Джосуа се приближи към изхода.
— Колкото до вас двамата, мисля, че приключенията ви тепърва започват. И се надявам да са по-щастливи. — Той духна свещта и шатрата отново потъна в мрак. — Както аз ще съм истински глупак, ако не се възползвам от подаръка си, Саймън, и ти ще си глупак, ако не се ожениш за моята племенница, а ти, Мириамел, ще си глупачка, ако не го вземеш. Двамата имате да свършите много работа и много неща да поправите, но вие сте млади и силни, а и имахте шанса да натрупате опит, какъвто никой на този свят не е получавал. Бог да ви благослови и късмет. Ще мисля за вас. И двамата ще сте в молитвите ми.
Той повдигна покривалото на шатрата и звездите заблещукаха над рамото му, след което се възцари мрак.
Саймън се отпусна назад със замаяна глава. Джосуа жив! Камарис баща на принца! А той, Саймън, с легнала до него принцеса. Светът беше наистина невероятен.
— Е? — попита неочаквано Мириамел.
— Какво?
Той задържа дъх, обезпокоен от тона й.
— Нали чу чичо ми — отвърна тя. — Ще се ожениш ли за мен? И какво е това за кръвта на Ейлстан? Криел ли си през цялото време нещо от мен, за да ми върнеш за това, че се бях престорила на кухненска прислужница?
Той издиша.
— Самият аз го разбрах едва вчера.
След дълго мълчание тя добави: