— Не отговори на другия ми въпрос. — Хвана лицето му и го притегли към своето, докосваше с пръсти чувствителния ръб на белега му. — Ти каза, че никога няма да ме оставиш, Саймън. А ще направиш ли това, което ти каза да направиш Джосуа?
Вместо да отговори, той се засмя безпомощно и я целуна. Ръцете й обвиха врата му.
Бяха се събрали на затревения склон под вратата Нарулах. Огромната порта лежеше в развалини, над камъните прелитаха птички и спореха шумно за нещо. Оттатък камъните залязващото слънце хвърляше отблясъци върху влажните покриви на Хейхолт. Звездата-завоевател беше бледочервено петънце в най-северния край на навъсените небеса.
Саймън и Мириамел се държаха за ръце, заобиколени от приятели и съратници. Ситите бяха дошли да се сбогуват.
— Джирики. — Саймън се освободи нежно от Мириамел и пристъпи напред. — Наистина имах предвид онова, което казах, макар че го изтърсих като разсърдено дете. Твоята стрела вече я няма, изгоря с изчезването на Краля на бурите. Вече не си дължим нищо един на друг. Достатъчно пъти си ми спасявал живота.
Ситът се усмихна.
— Значи започваме на чисто.
— Бих искал да не се налага да тръгваш.
— Майка ми и останалите ще се възстановят по-бързо в собствените си домове. — Джирики огледа знамената на своя народ, строен по продължението на хълма в ярките си одежди. — Погледни ги добре. Надявам се да запомниш тази гледка. Децата на зората може никога повече да не се съберат на едно място.
Мириамел се загледа към очакващите сити и безстрашните им, нетърпеливи коне.
— Красиво е — промълви тя. — Наистина е красиво.
Джирики й се усмихна и се обърна отново към Саймън.
— Вече е време за моя народ да се завърне в Джао е-Тинукай'и, но ние двамата с теб ще се видим не след дълго. Помниш ли, че ти казах веднъж, че не е нужна никаква магьосническа мъдрост, за да позная, че пак ще се срещнем? Пак ще го повторя, Сеоман Снежен кичур. Не е дошъл краят на историята.
— И все пак ще ми липсваш. Ще ни липсваш.
— Може би след време нашите два народа ще започнат да се разбират по-добре, Сеоман. Но няма да стане бързо. Ние сме древен народ и трудно се променяме, а и повечето простосмъртни все още се боят от нас, при това не безпричинно след всичко, което им сториха Хикеда'я. И все пак ми се иска да се надявам, че нещо наистина се промени безвъзвратно. Нашето време, на Децата на зората, отминава, но може би сега няма да изчезнем безследно. Може би след нас ще остане нещо повече от нашите руини и няколко древни легенди.
Той стисна ръката на Саймън, привлече го към себе си и двамата се прегърнаха.
Адиту се доближи зад брат си, леконога и усмихната.
— Разбира се, че ще дойдете да ни видите, Сеоман. А и ние ще дойдем при вас. Ние двамата с теб имаме да изиграем още много игри на шент. Със страх очаквам да разбера какви нови стратегии си научил.
Саймън се разсмя.
— Сигурен съм, че се боиш от играта ми на шент, колкото се боиш от снега и високите стени — никак.
Тя го целуна, след което се приближи до Мириамел и целуна и нея.
— Бъдете внимателни и търпеливи един към друг — каза ситката с блеснали очи. — Дните ви ще продължат дълго заедно. Запомнете завинаги тези моменти, но не пренебрегвайте и тъжните времена. Паметта е най-големият дар.
Наоколо се беше струпало голямо множество. Някои щяха да останат, за да помогнат при възстановяването на Ерчестър и Хейхолт, други — да присъстват на коронацията, трети щяха скоро да се завърнат в своите родни градове. Опечалени и ласкави, ситите се сбогуваха с всички.
Херцог Исгримнур се отдели от заобиколилата безсмъртните тълпа.
— Аз ще поостана още малко, Саймън и Мириамел, дори след като пристигне корабът с Гутрун от Набан. Но ще трябва да тръгнем за Елвритшала преди началото на лятото. — Той поклати глава. — Чака ме безбожно много работа там. Народът ми пострада много.
— Не бихме могли да започнем тук без теб — каза Мириамел. — Остани, колкото можеш по-дълго, а ние ще те изпратим с всичко, което би могло да ти помогне.
Херцогът я прегърна с огромните си ръце и я повдигна.
— Толкова съм щастлив за теб, сладката ми Мириамел! Чувствах се като някакъв проклет предател.
Тя запляска ръката му, докато той най-после не я пусна.
— Опитвал си се да направиш онова, което е най-добро за всеки — или поне ти си мислел, че е най-добро. Но при всички положения трябваше да дойдеш при мен, глупав дебелако. Аз с радост щях да се оттегля заради Саймън или заради теб, или даже заради Куантака. — Тя се завъртя в кръг и роклята й се развя. — Но сега съм щастлива. Сега наистина мога да работя. Ще поставим всичко на мястото му.