— Усещам нещо — обади се Изорн. — Нещо ме щипе по врата.
Еолаир кимна, но се сети, че синът на херцога вероятно не го вижда в мъглата, независимо че яздеше съвсем близо до него.
— И аз го усещам.
Бяха на девет дни път от Над Мулах. Или времето отново се бе влошило, или в тази малка част на света зимата никога не омекваше. Земята беше покрита със сняг, а докато се изкачваха по ниския хълм, от двете им страни се издигаха гърбиците на огромни неравни преспи. Залязващото слънце не се виждаше, а следобедът беше така дрезгав, сякаш слънце изобщо никога не бе съществувало.
От редиците на ситите отпред се дочу тракане на брони и напевна ситска реч. Еолаир се втренчи през сумрака.
— Спираме.
Той пришпори коня си. Изорн го последва, придружен от Мейгуин, която през целия ден яздеше безмълвно малко зад тях.
Ситите наистина бяха спрели и седяха безмълвни върху конете си, сякаш очакваха нещо. Ярко оцветените им брони и гордите им знамена се мержелееха в мъглата. Еолаир, следван от Изорн, препусна между редиците им и откри Джирики и Ликимея. Те се взираха напред, но той не виждаше какво е привлякло вниманието им.
— Защо спряхме? — попита графът.
Ликимея се извърна към него.
— Намерихме онова, което търсим.
Изражението й беше каменно, сякаш цялото й лице се беше вцепенило в маска.
Не виждам нищо.
Еолаир погледна Изорн, който помръдна рамене в знак, че същото важи и за него.
— Ще видиш — отвърна Ликимея. — Почакай.
Озадачен, Еолаир потупа коня си по шията. Усети някакво раздвижване с порива на вятъра, развял наметалото му. Мъглата се заизвива и с изтъняването й пред тях внезапно изникна някакъв мрачен силует.
Огромната стена на Наглимунд беше нащърбена — много от камъните се бяха откъртили като люспи на развалена риба. В центъра на ширналата се сива грамада зееше запълнена с баластра дупка — точно там, където се бе намирала вратата; приличаше на безформена беззъба уста. Зад нея, още по-смътни сред валмата мъгла, над стените се извисяваха квадратните каменни кули, чиито мрачни прозорци зееха като празни очни кухини на череп.
— Бриниох! — възкликна Еолаир.
— В името на Изкупителя — добави не по-малко изуменият Изорн.
— Виждате ли? — запита Ликимея. На Еолаир му се стори, че долавя нещо като зловещ хумор в тона й. — Пристигнахме.
— Това е Скадах. — В гласа на Мейгуин прозвуча ужас. — Небесната дупка. Най-после я видях.
— Но къде е градът? — запита Еолаир. — В подножието на замъка имаше цял град!
— Подминали сме го или е разрушен — отвърна Джирики. — Останките му са под снега.
— Бриниох!
Еолаир заоглежда замаян миниатюрните гърбици сняг зад тях, след това отново се извърна към огромната купчина рухнали камъни. Изглеждаше мъртва, но докато я наблюдаваше, усети как нервите му се изопват като струни на лютня и сърцето му заблъска с все сила.
— И просто ще влезем вътре, така ли?
Все едно му предстоеше да тръгне пълзешком с главата напред в пълен с паяци мрачен тунел.
— Няма да вляза в това място — каза дрезгаво Мейгуин. Беше пребледняла. За първи път, откакто я беше обладала лудостта, изглеждаше уплашена. — Ако влезеш в Скадах, оставаш без закрилата на Небето. От това място нищо не се завръща.
На Еолаир дори не му се прииска да й каже нещо утешително, само посегна и хвана ръката й. Конете им стояха кротко един до друг и парата, която издишваха, се смесваше.
— Няма да влизаме — замислено каза Джирики. — Поне засега.
Още докато изричаше думите, в дълбините на черните прозорци на кулата грейнаха светлини, сякаш собственикът на тези празни очи, който и да беше, се събуждаше.
Рейчъл Драконката спеше неспокойно в тясната си стаичка сред дълбоките подземия на Хейхолт.
Сънуваше, че е в старата си стая, стаята на камериерките, която познаваше толкова добре. В съня си беше сама и ядосана: винаги беше толкова трудно да открие глупавите си момичета.
Нещо драскаше на вратата и Рейчъл изпита внезапна увереност, че е Саймън. Но дори и насън си спомни, че веднъж вече се бе подвеждала от такъв шум. Приближи се внимателно и безшумно до вратата и застана за момент встрани от нея, заслушана в едва доловимите шумове отвън.
— Саймън? — попита тя. — Ти ли си?
Гласът, който отговори в ума й, наистина беше на отдавна изчезналия й повереник, но някак си по-протяжен и тънък, сякаш изминаваше голямо разстояние, за да стигне до слуха й.
„Рейчъл, искам да се върна. Моля те, помогни ми. Искам да се върна“.
Драскането се възобнови — настоятелно и странно силно…