Тиамак се усмихна.
— Много. Открих отделни групи мои съграждани, пръснати предимно в други селища из Вран. Мисля, че много от тях ще се завърнат, след като гхантите се оттеглиха в дълбоките блата. — Усмивката му помръкна. — Но сестра ми така и не може да повярва дори на половината от онова, което й разказвам.
— Не можеш да я обвиняваш — успокои го Странгиард. — И на мен ми е трудно да повярвам на нещата, които видях със собствените си очи.
— Не, не я обвинявам. — Тиамак отново се усмихна. — Най-после довърших „Ефикасни лекове на вранските лечители“.
— Тиамак, приятелю! — Странгиард искрено се зарадва. — Но това е прекрасно! Копнея за нея! Има ли възможност скоро да я прочета?
— Много скоро. Нося я. Саймън и Мириамел казаха, че ще направят тук копия от нея. Четирима свещеници-писари ще препишат моята книга! — Той тръсна глава. — Кой би могъл да си го представи?
— Чудесно — повтори Странгиард. Усмивката му стана загадъчна. — Дали не трябва вече да се връщаме? Мисля, че вече е почти време.
Тиамак кимна и неохотно извади краката си от водата. Лилиевото листенце доплува обратно до мястото си.
— Чух, че това ще е нещо повече от паметник — каза вранът, докато оглеждаха недовършената каменна раковина, покрита с конструкции от строителни скелета и закачени по тях платнища, която се възправяше на мястото на Кулата на Зеления ангел. — Че в тази сграда ще се помещават и архивите. — Той се обърна и погледна приятеля си. — А! Предполагам, че знаеш повече неща за тези четирима свещеници-писари, отколкото ми разказа.
Странгиард кимна и се изчерви.
— Това пък е моята новина — отвърна горделиво той. — Помогнах при чертежите. Ще стане нещо великолепно, Тиамак. Място за обучение, където нищо няма да се загуби или потули. Ще разполагам с много помощници. — Той огледа усмихнато строежа. — По всяка вероятност, докато бъде завършена, вече няма да мога да виждам — ако Бог вече не ме е прибрал, имам предвид, — за да се порадвам. Но това не ме притеснява. Аз вече го виждам. — Той се чукна по главата и се усмихна още по-широко. — Тук. Наистина е великолепна, приятелю, великолепна.
Тиамак хвана свещеника за ръката. Двамата продължиха разходката си из Вътрешния двор.
— Както ти казах, промените са наистина изумителни.
Мъжът от блатата погледна към десетките покриви на двореца — повечето вече бяха закърпени и блестяха под слънцето на късния следобед. Над тях беше вдигнато скеле — около купола на църквата. Няколко работници пристъпваха по него и привързваха някакви неща за през нощта. Тиамак отправи поглед към другия край на Вътрешния двор и спря.
— Кулата на Хйелдин. Останала е без прозорци. Бяха червени, нали?
— Кулата на Приратес… и складът му. — Странгиард направи знака на Дървото върху гърдите си. — Да. Предполагам, че ще бъде изпепелена, а след това сравнена със земята. Дълго време беше залостена, но никой не бърза особено да влезе вътре, а Саймън — вероятно би трябвало да кажа крал Сеоман, но това все още ми звучи твърде странно — иска да запечата и входа към катакомбите под нея. — Архиварят поклати глава. — Знаеш, че за мен знанието е скъпоценност, Тиамак. Но не се възпротивих ни най-малко на този проект.
Вранът кимна.
— Разбирам. Но да поговорим за по-приятни неща.
— Да. — Странгиард отново се усмихна. — Тогава да ти кажа, че попаднах на нещо невероятно — част от деловодителската книга на управителя на двореца от времето на Сулис Отстъпника. Някой я намерил, като разчиствали Канцеларията. В нея има изумителни неща, Тиамак — направо изумителни! Надявам се да ни остане време да минем през покоите ми, за да я вземем със себе си в трапезарията.
— Да вървим тогава. На всяка цена — съгласи се усмихнато Тиамак.
Закрачи до архиваря, но се обърна и погледна за последен път кулата на Хйелдин и празните й прозорци.
— Виж — промълви Исгримнур. — Облицовали са го с фин камък, както каза Мириамел.
Гутрун изтри лице с шалчето си.
— Прочети ми го.
Исгримнур присви очи към поставената върху пода плоча. Макар да бяха под открито небе, светлината беше помръкнала.
— „Изорн, син на Исгримнур и Гутрун, херцог и херцогиня на Елвритшала. Най-храбър сред мъжете, Божи любимец и на всички, които го познаваха“. — Той се стегна, твърдо решен да не заплаче. Щеше да се държи мъжки пред изгубеното си дете. — Благословен да си, сине — прошепна той.
— Сигурно е много самотен — промълви Гутрун с разтреперан глас. — В студената земя.
— Тихо. — Исгримнур обгърна с ръка рамото й. — Знаеш, че Изорн не е тук. Той е на по-добро място. Ще ни се изсмее, като види, че се измъчваме така. — Опита се думите му да прозвучат уверено. Нямаше никаква полза от вайкане и охкане. — Бог го е възнаградил.