Някогашната управителка на камериерките внезапно се събуди, трепереше от студ и страх. Сърцето й тупкаше с все сила.
Ето. Отново същият шум, който беше чула насън — но вече беше будна. Звукът беше странен, не толкова дращене, колкото глухо стържене, далечно, но равномерно. Рейчъл се надигна.
Беше сигурна, че вече не сънува. Спомни си, че беше чула нещо подобно, докато заспиваше, но не му беше обърнала внимание. Възможно ли бе да има плъхове в стената? Или нещо още по-лошо? Рейчъл се надигна върху сламеника. Малкият мангал с няколко въглена в него озаряваше стаичката в червеникаво сияние.
Плъхове в толкова дебели каменни стени? Не беше невъзможно, но все пак бе малко вероятно.
„Какво друго би могло да е, дърта глупачко? Все пак нещо прави този шум“.
Рейчъл се изправи и се промъкна до мангала. Взе няколко папура от грижливо струпаната купчинка и пъхна единия им край във въглените. След като се запалиха, вдигна високо импровизираната факла.
Стаята, вече толкова позната след прекараните в нея седмици, беше празна, като се изключеха припасите й. Приведе се да огледа тъмните ъгли, но не видя нищо да помръдва. Стържещият шум беше станал по-тих, но несъмнен. Като че ли идваше откъм другата стена. Рейчъл пристъпи към нея и удари босия си крак в дървения сандък, който беше пропуснала да избута до стената, след като прегледа оскъдното му съдържание предишната вечер. Изпъшка тихичко от болка, изтърва няколко папура и изкуцука до гърнето, за да вземе шепа вода и да загаси пламъчетата. Чак след това застана на един крак и разтърка пострадалите си пръсти.
Щом болката поутихна, разбра, че шумът е спрял. Или пъшкането й беше подплашило причинителя на шума — което беше вероятно, ако беше мишка или плъх, — или беше го предупредило, че някой го чува. Мисълта, че нещо се е стаило в или зад стената и си дава сметка, че от другата страна има някой, не беше особено приятна.
„Плъхове — каза си тя. — Разбира се, че са плъхове. Надушили са храната, която имам, малки пакостливи негодници“.
Каквато и да беше причината, шума вече го нямаше. Рейчъл седна на столчето да се обуе. Нямаше смисъл да се опитва да заспи.
„Какъв странен сън за Саймън — помисли си тя. — Дали не означава, че духът му е неспокоен? Знам, че онова чудовище го уби. Има легенди, че мъртвите не могат да се успокоят, докато убийците им не бъдат наказани. Но вече направих всичко възможно да накажа Приратес и ето докъде се докарах. Без да помогна на никого“.
Мисълта за Саймън, осъден сред някаква мрачна самота, беше едновременно скръбна и ужасяваща.
„Стига вече, жено. Свърши нещо полезно“.
Реши да приготви храна за нещастния слепец Гутулф.
Краткият престой в стаята с тъничко като процеп прозорче на горния етаж потвърди, че вече почти се съмва. Рейчъл огледа тъмносиньото небе и избледнелите звезди и самообладанието й се повъзвърна.
„Все още се събуждам навреме, макар през повечето дни да живея в тъмното като молец. Не е малко“.
Спусна се в тайната си стаичка, като поспря за момент до вратата, за да провери за стържещите звуци. Цареше тишина. След като намери подходяща храна както за графа, така и за котката, тя се загърна с тежкото наметало и слезе по стълбите до тайния коридор зад гоблените на площадката.
Когато стигна до мястото, където редовно оставяше храната на Гутулф, за свое изумление откри, че храната от предишната сутрин не е докосната: не бяха идвали нито той, нито котката му.
„Никога не е пропускал два дни, откакто тръгнахме — помисли си с тревога тя. — Блажена Риап, да не е паднал някъде нещастният човек?“
Вдигна недокоснатата храна и сложи другата, сякаш минималното разнообразие от все едни и същи сушени плодове и месо би могло да съблазни нейния скитосващ граф.
„Ако днес не се върне — реши тя, — ще трябва да го потърся. Няма си кой друг да се погрижи за него, в края на краищата. Ще го направя в името на Ейдон“.
Обезпокоена, Рейчъл тръгна към стаичката си.
Яхналият вълчицата Бинабик, вдигнал тояжката си като кавалерийска пика, при други обстоятелствата можеше да е комична гледка, но сега Исгримнур дори не се усмихна.
— Все пак не мисля, че това е най-доброто решение — каза Джосуа. — Боя се, че ще ни липсва твоята мъдрост, Бинабик от Ийканук.
— В такъв случай това е още по-голяма причина да тръгна веднага, за да се върна по-скоро.
Тролът почеса Куантака зад ушите.
— Къде е дамата ти? — попита Исгримнур и се огледа. Вече се зазоряваше, но на склона нямаше никой освен тримата мъже и вълчицата. — Няма ли да дойде да се сбогувате?