Бинабик гледаше рунтавия врат на Куантака.
— Вече се сбогувахме — отвърна тихо той. — За нея е много трудно да ме гледа как потеглям.
Огромна вълна от съжаление връхлетя Исгримнур заради всички необмислени и глупави подхвърляния, които си беше позволявал по повод на тролите. Бяха дребни и странни, но със сигурност не по-малко смели от обикновените хора. Той се наведе, стисна ръката на Бинабик и каза:
— Лек път. И се върни при нас.
Джосуа също му пожела късмет и добави:
— Надявам се да намериш Мириамел и Саймън. Но ако не успееш, не би имало нищо укорително. Както каза Исгримнур, върни се при нас, колкото е възможно по-скоро, Бинабик.
— А аз се надявам всичко да е наред в Набан.
— Но как ще ни откриеш? — попита неочаквано загрижено Джосуа.
Бинабик го изгледа за момент, след което внезапно се разсмя високо.
— Как да намеря цяла армия от древни хора и обитатели на камъни, предвождани от мъртъв герой с огромна слава и еднорък принц? Мисля, че няма да ми е трудно.
Лицето на Джосуа се отпусна в усмивка.
— Прав си. Сбогом, Бинабик.
Той вдигна ръка и за миг се видя потъмнялата окова, която носеше като напомняне за затворничеството си.
— Сбогом, Джосуа и Исгримнур — каза тролът. — Моля ви да го казвате и на другите от мое име. Не бих понесъл да се сбогувам с всички едновременно. — Той се наведе, прошепна нещо на търпеливо чакащата Вълчица, след което отново се извърна към тях. — В планините ние казваме така: „Иниж кокъ на сикаса мин так“ — Когато се срещнем пак, това ще е хубав ден. — Той зарови двете си ръце в козината на вълчицата. — Хиник, Куантака. Намери Саймън. Хиник умму!
Вълчицата подскочи нагоре по влажния склон и Бинабик се люшна върху широкия й гръб. Исгримнур и Джосуа ги наблюдаваха, докато не изчезнаха от погледите им.
— Боя се, че вече няма да ги видя — каза Джосуа. — Студено ми е, Исгримнур.
Херцогът постави ръка върху рамото на принца. И на него не му беше нито по-топло, нито по-радостно.
— Да се връщаме. Все пак трябва да подготвим почти хиляда души за път, преди слънцето да се е показало над хълмовете.
Джосуа кимна.
— Прав си. Да вървим.
Обърнаха се и поеха назад по собствените си следи върху мократа трева.
4. Хиляди листа, хиляди сенки
Мириамел и Саймън прекараха първата седмица от бягството си в гората. Пътуването беше бавно и мъчително трудно, но Мириамел много преди да избяга беше решила, че е по-добре да загуби време, отколкото да я заловят. Часовете през деня преминаваха в провиране през гъстата гора и преплетените храсталаци под акомпанимента на недоволното мърморене на Саймън. По-често теглеха конете си за юздите, отколкото да ги яздят.
— Бъди доволен — каза му тя, докато почиваха на една полянка, облегнати на ствола на един стар дъб. — Няколко дни поне ще виждаме слънцето. Когато излезем от гората, ще яздим само нощем.
— Но поне няма да ме дерат разни тръни — отвърна троснато Саймън.
Беше ободряващо, откри Мириамел, да имаш някакво занимание. Чувството на безпомощно вцепенение, което я беше обхванало в продължение на седмици, утихна и тя вече можеше да разсъждава ясно и да вижда всичко наоколо като с нови очи… и дори да й е приятно, че са заедно със Саймън.
Компанията му действително й беше приятна. Дори понякога й се искаше да не й е чак толкова приятна. Не можеше да не изпитва усещането, че го разиграва по някакъв начин. Не беше единствено обстоятелството, че не му разкрива всички причини, поради които бе напуснала чичо си и бе тръгнала към Хейхолт. Чувстваше се някак нечистоплътна, лишена от правото да е с някой друг.
„Заради Аспитис — мислеше си тя. — Той ми стори това. Преди него бях така чиста, колкото би могло да мечтае всяко момиче“.
Но дали наистина беше така? Той не я беше насилил. Тя му бе разрешила да го направи — дори по някакъв начин го бе подканила. След това Аспитис се бе държал като чудовище, но начинът, по който пристъпи в нейното легло, не беше по-различен от начина, по който повечето мъже отиват при своите любими. Той не я беше насилвал. Ако стореното от двамата беше неправилно и греховно, вината им беше обща.
Тогава как да се държи със Саймън? Изпитваше смесени чувства към него. Той вече не беше момче, а истински мъж, и нещо в нея се боеше от мъжа в него. Но, мислеше си тя, нещичко в него си беше останало необичайно наивно. С настойчивите си усилия да постъпва справедливо, със зле прикриваната ранимост, която му личеше, когато тя се държеше грубо с него, той си оставаше почти дете. Това дори я караше да се чувства още по-зле, тъй като всеотдайните му грижи към нея ясно показваха, че няма никаква представа каква е всъщност. Именно в моментите, когато беше най-мил с нея, когато най-силно й се възхищаваше и я подкрепяше, тя изпитваше най-голямо раздразнение. Сякаш умишлено се правеше на сляп.