Беше ужасно. За щастие, Саймън, изглежда, долавяше, че нескритата му обич е някак мъчителна за нея, затова се придържаше в границите на закачливото, майтапчийско приятелство, което й действаше успокоително. Когато успяваше да е с него, без да мисли за себе си, компанията му й беше дори приятна.
Макар че бе израсла в дворовете на дядо си и баща си, Мириамел не беше разполагала с много възможности да бъде с момчета. Повечето рицари на крал Джон бяха мъртви или отдавна се бяха оттеглили в пръснатите си из Еркинланд и по други места имения и кралският двор през последните години от царстването на дядо й почти се беше изпразнил, като се изключеха онези, които живееха около краля, за да си изкарват прехраната. По-късно, след като почина майка й, баща й винаги се мръщеше, когато тя прекарваше времето си с малкото останали момчета и момичета на своята възраст, но не запълваше празнотата със собственото си присъствие, а я заобикаляше с неприятни мъже и жени, които й натякваха за ритуалите и задълженията на нейното положение и я укоряваха за всичко, което направеше. А когато баща й стана крал, самотното детство на Мириамел вече беше свършило.
Нейната камериерка Лелет беше почти единственото дете около нея. Момиченцето боготвореше Мириамел и изпълняваше всяко желание на принцесата. Лелет й разправяше безкрайни истории какво е да растеш с братя и сестри — тя беше най-малката от огромна баронска фамилия, — а господарката й я слушаше очарована и се мъчеше да не й завижда заради семейството, което никога не бе имала.
Затова й беше така трудно да срещне отново Лелет, когато пристигна в Сесуад'ра. Жизнерадостното момиченце, което помнеше, беше изчезнало. Преди да избягат заедно от замъка, Лелет понякога се укротяваше и много неща я плашеха, но сега през очите на момиченцето като че ли я наблюдаваше съвсем друго същество. Мириамел се опитваше да си припомни дали е забелязвала някаква следа от нещата, които Гелое беше открила в детето, но не се сещаше за почти нищо, освен това, че Лелет беше предразположена към ярки, объркани, а понякога и кошмарни сънища. Някои от тях й се струваха толкова подробни и необикновени, когато й ги беше разказвала, че Мириамел беше почти сигурна, че си ги измисля.
Когато баща й седна на трона на баща си, Мириамел се оказа заобиколена от множество хора, но въпреки това ужасна самотна. Всички в Хейхолт изглеждаха обсебени от суетните ритуали на властта, с които тя беше живяла толкова дълго, че не представляваха никакъв интерес за нея. Струваше й се, че е зрител на странна игра, разигравана от капризни деца. Дори малкото млади мъже, които я ухажваха — по-скоро заради баща й, тъй като повечето от тях едва ли се интересуваха от нещо друго, освен от богатствата и властта, които би получил онзи, който се домогнеше до сватбения обет, — й напомняха някакви по-различни от нея животни, досадни старци в младежки тела или дегизирани като възрастни скучни момченца.
Единствените в цял Меремунд или в целия Хейхолт, които, изглежда, ценяха самия живот, а не облагите, които можеха да получат от него, бяха слугите. Особено в Хейхолт, с неговата армия от камериерки, коняри и кухненска прислуга, тя имаше усещането, че това е съвсем различна раса, живееща заедно с отблъскващите равни на нея благородници. Веднъж, в миг на ужасяваща тъга, огромният замък внезапно й беше заприличал на обърнато наопаки гробище, из което похъркващите мъртъвци се разхождат отгоре, а живите пеят и се смеят отдолу.
Така Саймън и още няколко момчета за първи път привлякоха вниманието й — хлапаци, които нямаха много други желания, освен да си бъдат момчета. За разлика от децата на благородниците на баща й, те изобщо не се надпреварваха да имитират превзетото бърборене, безделниченето и преструвките на възрастните. Наблюдаваше ги как кръшкат от задълженията си, как се кикотят на глупавите си лудории, прикрили с шепи уста, или играят на сляпа баба в общия двор и изпитваше мъчително желание да е като тях. Животът им беше толкова простичък. Макар че с годините бе осъзнала, че животът на прислугата е тежък и досаден, понякога си мечтаеше да захвърли като наметало потискащите я благороднически привилегии и да стане една от тях. Тежката работа никога не я беше плашила — но я ужасяваше самотата.
— Не — каза строго Саймън. — Никога не трябва да ме допускаш така близо до себе си.