Той премести крак и завъртя меча си, така че омотаното в плат острие отблъсна нейното. Неочаквано се бе притиснал до нея. Миризмата на пот, смесена с аромата на кожената му дреха и хиляди влажни листа беше много силна. Беше толкова висок! Понякога го забравяше. Внезапната неумолимост на присъствието му обърка мислите й.
— Остави се открита — продължи той. — Ако използвах кинжала си, нямаше да имаш никакъв шанс. Запомни, че винаги ще си срещу противник с по-дълги ръце.
Вместо да се опита да постави меча си в позиция, която би могла да й помогне, тя го пусна, опря ръце в гърдите на Саймън и го блъсна. Той Залитна, но успя да запази равновесие.
— Остави ме на мира!
Мириамел се обърна и се отдалечи на няколко крачки, после се наведе и събра няколко съчки за огъня, за да заангажира с нещо треперещите си ръце.
— Какво стана? — попита изненадано Саймън. — Ударих ли те?
— Не, не си ме ударил. — Тя вдигна съчките и ги тръшна в средата на разчистения върху земята кръг. — Просто в момента не ми се продължава.
Саймън поклати глава и седна да размотае навитите около острието на меча му парцали.
Днес бяха направили лагер по-рано — слънцето беше все още високо над дърветата. Мириамел беше решила утре да стигнат по малкия поток, покрай който се движеха от няколко дни, чак до Речния път: потокът лъкатушеше в тази посока през по-голяма част от днешното им пътуване. Речният път извиваше покрай Имстрека през Станшайър чак до Хасу Вале. Беше преценила, че ще е по-добре да тръгнат в полунощ, за да имат време до изгрев-слънце, отколкото да прекарат цялата нощ в гората и след това отново да чакат цял ден, за да пътуват по тъмно.
Това беше първата й възможност от няколко дни да използва меча си за нещо друго освен за незначително почистване на храсталаци. Именно тя беше предложила да се поупражняват, преди да вечерят, което беше една от причините внезапната промяна на настроението й да озадачи Саймън. Мириамел се разкъсваше между желанието да му каже, че вината не е негова, и смътното чувство, че вината всъщност е негова — вината, че е мъж, вината, че я харесва, вината, че тръгна с нея, тъй като би била по-доволна, ако беше съвсем сама.
— Не ми обръщай внимание, Саймън — каза накрая тя и усети някаква слабост. — Просто съм уморена.
Поуспокоен, той внимателно доразмота парцалите, пъхна прашното кълбо плат в дисагите и приседна край огъня до нея.
— Просто исках да внимаваш. Казах ти, че се навеждаш прекалено напред.
— Знам, Саймън. Вече ми го каза.
— Не бива да допускаш някой по-едър от теб толкова наблизо.
На Мириамел й се прииска да престане да говори за това.
— Знам, Саймън. Просто съм уморена.
Той, изглежда, усети, че отново я е подразнил.
— Но си много добра, Мириамел. И силна.
Тя кимна, съсредоточена върху кремъка. Една искра облиза парченцето прахан, но не се разпали. Мириамел сбърчи нос и опита отново.
— Искаш ли да опитам аз?
— Не, не искам да опитваш ти.
Следващият й опит също беше безуспешен. Ръцете я боляха.
Саймън погледна струпаните съчки, след това лицето й, и моментално сведе очи.
— Помниш ли жълтия прах на Бинабик? С него можеше да разпали огън дори под проливен дъжд. Видях го веднъж, когато бяхме в Сикихок и валеше сняг, и духаше вятър…
— На. — Мириамел се изправи и пусна кремъка и огнивото да тупнат на пръстта до съчките. — Запали го.
Отиде до коня си и започна да тършува в дисагите.
Саймън като че ли понечи да каже нещо, но вместо това се зае да запали огъня. Дълго не успя да се справи по-добре от Мириамел. Накрая, когато тя се върна с кърпа, в която носеше нещо, той най-после успя да избие искра и да я разпали. Застанала над него, тя забеляза, че косата му е станала прекалено дълга и червеникавите къдрици покриват раменете му.
Той вдигна очи към нея смутено и загрижено.
— Какво има?
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— Много ти е пораснала косата. Ще я отрежа, след като се нахраним. — Тя разгъна кърпата. — Това са последните ни две ябълки. Малко са съсухрени обаче — не знам откъде ги е намерил Фенгболд. — Бяха й казали какъв е източникът на по-голяма част от конфискуваните от Джосуа хранителни припаси. Имаше някакво смътно удоволствие в това да излапаш нещо, което е било предназначено за този превзет самохвалко. — Останало е и малко овнешко, но е почти на свършване. Може би скоро ще трябва да пробваме с лъка.
— Ще ги увием в листа и ще ги сложим на въглените. Шем винаги правеше така. Няма да личи, че са се съсухрили.
— Щом казваш — отвърна Мириамел.