Мириамел се отпусна назад и облиза пръстите си. Малко се беше изгорила от горещата ябълкова кора, но си заслужаваше.
— Шем — каза тя — е много умен мъж.
Саймън се усмихна. Брадичката му лепнеше от сока.
— Вкусни бяха, нали? Но нямаме повече.
— Повече не бих могла да ям тази вечер, така или иначе. А утре ще тръгнем по пътя за Станшайър. Сигурна съм, че ще намерим нещо поне толкова вкусно.
Саймън помръдна рамене.
— Чудя се къде ли е Шем — каза той след известно време. Огънят припукваше и съскаше, изпепеляваше листата, в които бяха увили ябълките. — И Рубен. И Рейчъл. Мислиш ли, че все още живеят в Хейхолт?
— Защо не? Кралят все още се нуждае от прислуга и ковачи. А и винаги ще е необходима управителка на камериерките.
И се усмихна.
Саймън се изкикоти.
— Права си. Не мога да си представя някой да успее да накара Рейчъл да си тръгне, ако сама не поиска. Все едно да се опиташ да измъкнеш таралеж от кух пън. Дори кралят — искам да кажа, баща ти — не би могъл да я накара без нейно съгласие.
— Я седни хубаво. — На Мириамел внезапно й се прииска да направи нещо. — Нали ти казах, че ще те подстрижа.
Саймън опипа косата си.
— Мислиш ли, че трябва?
Мириамел го погледна строго.
— Дори овцете ги стрижат веднъж годишно.
Извади бруса и наточи ножа си. Шумът от стърженето на острието беше като ехо на цвърчащите щурци.
— Чувствам се така, сякаш ще ме подстригват за празника на Ейдонманса.
— Човек никога не знае какво може да се случи, след като свърши сушеното месо. Сега гледай право напред и не мърдай. — Тя застана зад него, но светлината не беше достатъчна. Когато седна, главата му щръкна високо над нея. — Стой така — каза му тя.
Дотътри един голям камък по влажната пръст и седна на него — сега височината беше тъкмо необходимата. Мириамел повдигна с ръце косата на Саймън и я огледа преценяващо. Само малко по краищата… Не. Доста повече от крайчетата.
Косата му беше по-нежна, отколкото изглеждаше. Макар че беше гъста, беше съвсем мека. Но беше мръсна от пътуването. Помисли си как ли изглежда нейната и се намръщи.
— Кога си се къпал за последен път? — попита тя.
— Какво? — Той се изненада. — Какво искаш да кажеш?
— Не ме ли чу? Косата ти е пълна с клечки и кал.
Саймън изръмжа недоволно.
— А какво очакваш, след като се провирах през тази идиотска гора дни наред?
— Да, но така не мога да я подстрижа. — Тя се замисли за момент. — Първо ще я измия.
— Да не си полудяла? Защо ми е да я миеш?
Той сви рамене, сякаш го беше заплашила, че ще забие нож в гърба му.
— Казах ти. За да мога да я подстрижа.
Тя се изправи и отиде да донесе меха с вода.
— Водата е за пиене — запротестира Саймън.
— Пак ще го напълня, преди да тръгнем — отвърна спокойно тя. — Сега отпусни глава назад.
За миг си помисли дали да не стопли водата, но оплакванията му я бяха подразнили достатъчно и предпочете да се наслади на нечленоразделните звуци, които издаваше Саймън, докато тя изливаше студената вода от меха върху главата му. След това взе здравия си костен гребен и започна да вчесва сплъстената му коса, без да обръща внимание на протестите му. Някои от клечките така се бяха оплели, че трябваше да ги изчопля с нокти, което я принуждаваше да се приведе още по-наблизо. Уханието на мокра коса се съчетаваше с характерната му остра миризма по особено приятен начин и Мириамел се усети, че си тананика тихичко.
Когато успя да се справи със сплъстиците, колкото й беше възможно, взе ножа и започна да подрязва косата му. Както беше очаквала, поскъсяването единствено на краищата не беше достатъчно и за да предотврати нов изблик на оплаквания от страна на Саймън, тя започне да реже сериозно. Скоро се показа тилът му, блед от дългите месеци криене на сянка от слънчевите лъчи.
Загледана във врата му и в яките мускули под него, тя изпита неочаквано вълнение.
„Във всеки човек има нещо магическо — помисли си унесено Мириамел. — Във всеки“.
Прокара нежно пръсти по врата му и Саймън подскочи.
— Какво правиш? Гъдел ме е.
— О, я си затваряй устата.
И се усмихна. Беше скрита зад гърба му и той не можеше да я види.
Подкастри и косата около ушите му, като остави само една ивица пред тях, за да се съедини с брадата. Повдигна бретона и подряза и него, след което го среса встрани, за да не пада в очите му. Снежният кичур блесна като светкавица.
— Ето тук те е пръснала кръвта на дракона. — Тя докосна с връхчетата на пръстите си белия кичур; не усещаше никаква разлика между него и червената коса. — Разкажи ми пак какво точно се случи.