В първия момент Саймън като че ли щеше да подхвърли нещо лекомислено, но вместо това за миг спря и после каза тихо:
— Беше… не може да се сравни с нищо, Мириамел. Просто се случи. Бях ужасен, като че ли някой надуваше рог вътре в главата ми. Като че ли ме изгаряше. Не си спомням много — чак докато не се събудих в пещерата с Джирики и Хейстън. — Той тръсна глава. — Имаше и друго. Някои неща са трудни за обяснение.
— Знам. — Тя пусна влажните му кичури и си пое дъх. — Свърших.
Саймън вдигна ръце и опипа косата си отзад и встрани.
— Доста по-къса е — каза той. — Ще ми се да се огледам.
— Изчакай до сутринта и се огледай в потока. — Усети, че пак се усмихва глупаво и без причина. — Ако знаех, че си толкова суетен, щях да си взема огледало.
Той я изгледа засегнато, после се изправи и каза злорадо:
— Имам огледало! Огледалото на Джирики!
— Не е ли опасно?
— Колкото само да погледнеш, не. — Саймън отиде до дисагите си и затършува в тях като мечка, която търси мед в хралупа. — Намерих го.
И свъси лице. Измъкна огледалото и продължи да рови в багажа си.
— Какво има?
Саймън свали дисагите и ги донесе до огъня. Подаде на Мириамел огледалото на сита — тя го взе внимателно, почти боязливо — и зарови с нарастващо безпокойство в дисагите. Накрая спря и я погледна опулено и слисано.
— Няма я!
— Какво си изгубил?
— Бялата стрела. Не е тук. — Той разпери ръце. — В името на кръвта на Ейдон! Сигурно съм я оставил в палатката. Забравил съм да я прибера. — На лицето му се изписа още по-голямо притеснение. — Дано да не съм я оставил в Сесуад'ра!
— Нали я занесе в палатката си? Когато искаше да ми я дадеш?
Той бавно кимна.
— Точно така. Сигурно е там. Е, поне не съм я загубил. — Той погледна празните си ръце. — Но не е тук. — Той се разсмя. — Опитах се да ти я дам. Сигурно не й се е понравило. Бинабик ми каза, че ситските подаръци не го понасят. Помниш ли как пътувахме по реката? Докато се перчех с нея, паднах от лодката.
Мириамел се усмихна тъжно.
— Помня.
— Този път обаче успях, нали? — добави навъсено той и въздъхна. — Така или иначе, нищо не може да се направи. Ако я намери Бинабик, ще се погрижи за нея. А и, изглежда, не се налага да я имам, за да докажа нещо на Джирики. Стига отново да го видя. — Той помръдна рамене и се опита да се усмихне. — Може ли огледалото?
Вдигна го и внимателно огледа косата си.
— Добре е — каза той. — Отзад е къса. Като на Джосуа или като на… — Той погледна Мириамел. — Като на Камарис.
— Като на рицар.
Саймън сведе за момент очи към ръката си, след това я протегна и хвана ръката на Мириамел, обгръщайки пръстите й с топлата си длан. Не я гледаше в очите.
— Благодаря ти. Много хубаво си ме подстригала.
Тя кимна. Изпитваше отчаяно желание да дръпне ръката си, да не е толкова близо до него, но същевременно бе щастлива, че той я докосва.
— Просто се постарах, Саймън.
Най-накрая, почти неохотно, той я пусна и каза:
— Е, трябва вече да лягаме, ако ще ставаме в полунощ.
— Трябва — съгласи се тя.
Прибраха багажа си и разгънаха постелите си в приятелска, но и донякъде неловка тишина.
Мириамел се събуди среднощ от нечия поставена върху устата й ръка. Опита се да извика, но ръката я притисна още по-силно.
— Не викай! Аз съм!
Ръката се отмести.
— Саймън? — изсъска тя. — Идиот с идиот! Какво правиш?
— Тихо. Има някой.
— Какво? — Мириамел се надигна и се взря напрегнато в мрака. — Сигурен ли си?
— Тъкмо се унасях, когато го чух — отвърна в ухото й той. — Но не беше сън. Заслушах се, след като се разсъних напълно, и го чух пак.
— Сигурно е животно… някоя сърна.
Зъбите му проблеснаха на лунната светлина.
— Не познавам животни, които да си говорят сами. Ти познаваш ли?
— Какво?
— Тихо! — прошепна той. — Слушай.
Стояха в тишината. На Мириамел й беше трудно да чуе нещо — така силно блъскаше сърцето й. Погледна към огъня. Няколко въглена все още блещукаха: ако някой ги дебнеше, явно бяха разкрили присъствието си. Запита се дали не е късно да хвърли пръст върху въглените.
В същия момент чу някакво пращене в гората и настръхна. Саймън я погледна многозначително. Шумът се чу отново, този път малко по-далеч.
— Каквото и да е — прошепна тя, — като че ли се отдалечава.
— Трябва да тръгнем към пътя. Не бива да стоим тук.
Мириамел понечи да се противопостави — това в края на краищата беше нейно пътуване, неин план, — но си даде сметка, че не бива. Но да се опитат да тръгнат покрай обраслия речен бряг, докато нещо ги следи…