— Добре — отвърна тя. — Но ще изчакаме да се развидели.
— Ще остана на пост. После ще те събудя, за да поспя и аз малко. — Саймън седна и подпря гръб на един дънер. Мечът лежеше върху коленете му. — Заспивай.
Беше напрегнат, почти ядосан.
Пулсът на Мириамел се поуспокои.
— Каза, че си говорело само?
— Може да не е само — отвърна той. — Но пък не вдигаше шум за двама. А и чух само един глас.
— И какво си говореше?
Саймън тръсна глава.
— Не разбрах. Беше много тихо. Просто… думи.
Мириамел се отпусна върху постелката.
— Може да е някой дървар. Дърварите нали живеят в гората.
— Може. — Гласът на Саймън беше безизразен. Мириамел внезапно осъзна, че е уплашен. — Какво ли няма в тези гори — добави той.
Тя отпусна глава и се взря в няколкото звезди, които надничаха през пролуките на горския покров.
— Ако ти се доспи, не се прави на герой, Саймън. Събуди ме.
— Добре. Но не мисля, че скоро ще ми се доспи.
„На мен също“, мина й през ума.
Мисълта, че могат да ги открият, беше потискаща. Но ако някой ги преследваше, някой, изпратен от чичо й, защо ще се отдалечава, без да направи нищо? Може да бяха горски разбойници, които щяха да ги убият в съня им, ако Саймън не се беше събудил. Или пък беше някакво животно все пак, а Саймън си беше въобразил, че чува човешка реч.
Накрая Мириамел потъна в неспокоен сън, в който някакви двукраки силуети с еленови рога се промъкваха през горските сенки.
Отне им по-голямата част от сутринта, за да се измъкнат от гората. Провисналите клони и заплитащите се в краката им шубраци сякаш искаха да ги задържат. Надигащата се от влажната земя мъгла беше толкова коварно плътна, че ако не беше ромоленето на ручея да им подсказва пътя, спокойно можеха да тръгнат в погрешна посока. Най-накрая, изподрани и вир-вода, още по-изпокъсани, отколкото бяха на разсъмване, излязоха над обраслите с влажна трева хълмове.
Късно сутринта стигнаха и Речния път. Нямаше сняг, но небето беше мрачно и ниско, а гъстата мъгла сякаш продължаваше да ги следва по петите и дори да ги изпреварва.
Самият Речен път беше почти пуст: срещнаха само един фургон, натоварен с цяло семейство и принадлежностите му. На коларя, съсипан от грижи мъж, който вероятно изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност, сякаш му костваше огромно усилие да им кимне, докато минаваха покрай него. Мириамел се обърна да огледа бавно отдалечаващия се на изток фургон, теглен от изнемощял вол, и се запита дали тези хора не отиват в Сесуад'ра при Джосуа. Мъжът, мършавата му женица и безмълвните им деца изглеждаха толкова унили, толкова изтощени, че й стана болно, като си помисли, че може да са се запътили към място, за което тя знаеше, че вече е напуснато. За миг се изкуши да ги предупреди, че принцът вече е потеглил на юг, но се овладя и се обърна напред. Това щеше да е опасна глупост: появата в Еркинланд на човек, който знае за Джосуа, би привлякла много повече внимание, отколкото би било здравословно.
Няколкото малки селища, през които минаха, докато сутринта преваляше в следобед, изглеждаха почти напълно напуснати; от дупките върху покривите на няколко къщи се извиваха стълбчета дим, малко по-сивкави от стелещата се наоколо мъгла, което подсказваше, че в това потискащо място все още се срещат хора. Може би жителите бяха земеделци, но сега това почти не личеше: нивите бяха обрасли с буйни плевели и не се виждаха никакви животни. Мириамел предположи, че положението тук е така тежко, както беше чувала за други райони в Еркинланд — малкото крави, овце и прасета, които все още не бяха изядени, се пазеха ревниво.
— Не съм сигурна, че трябва да продължим по този път.
Мириамел вдигна очи към червеникавия западен небосклон.
— Срещнахме само десетина души през целия ден — отвърна Саймън. — А ако ни преследват, тук на откритото най-добре можем да забележим всеки отдалеч.
— Но скоро ще наближим покрайнините на Станшайър. — Мириамел беше пътувала в тази местност с баща си и имаше сравнително ясна представа къде се намират. — Това е много по-голям град от малките селища, през които минахме. Там със сигурност ще има много хора. А може би и стража.
Саймън повдигна рамене.
— Е, и какво да направим? Да тръгнем направо през полето?
— Не мисля, че някой ще ни обърне внимание. Не видя ли, че кепенците на всички къщи са спуснати? Прекалено студено е, та някой да наднича през прозорците.
Саймън само издиша облаче мъгла и се усмихна.
— Както кажеш. Само внимавай да не вкараме конете в някое тресавище. Скоро ще се стъмни.