Отбиха конете от пътя. Слънцето вече почти се беше скрило и на хоризонта беше останала само тънка пурпурна ивица. Вятърът се засили, шибаше високата трева.
Когато видяха първите къщи на Станшайър, вече се беше свечерило. Селището беше разположено на двата бряга на реката, свързани с мост; безразборно струпаните на северния бряг къщи стигаха почти до гората. Саймън и Мириамел спряха и загледаха мъждукащите светлинки.
— По-малък е — каза Мириамел. — Навремето изпълваше цялата долина.
Саймън се взря напред.
— Мисля, че все още е така — виж, има къщи покрай целия път. Просто само в половината има някаква светлинка. — Той свали ръкавиците си и духна в шепите си. — Е? Къде ще пренощуваме? Имаш ли пари за странноприемница?
— Няма да спим в странноприемница.
Саймън повдигна вежда.
— Така ли? Е, поне можем да потърсим топла храна.
Мириамел го изгледа намръщено.
— Наистина ли не разбираш? Това е страната на баща ми. Може да ме познаят. Но дори никой да не ни познае, има толкова малко пътници, че хората ще задават въпроси. — Тя тръсна глава. — Не мога да рискувам. Може да отидеш да купиш храна — имам пари, — но да отсядаме в хан? Все едно да наемем тръбач да върви пред нас.
В сумрака беше трудно да се забележи, но Саймън като че ли се изчерви. В гласа му прозвуча леко раздразнение.
— Щом казваш.
Тя се овладя.
— Моля те, Саймън. Не мислиш ли, че и аз бих предпочела да се измия, да седна на някоя пейка и да се нахраня с истинска вечеря? Опитвам се да постъпвам най-правилно.
Саймън я погледна и кимна.
— Извинявай. Права си. Просто ми се щеше да си починем.
Неочаквано Мириамел изпита прилив на нежност към него.
— Знам. Ти си добър приятел.
Той я изгледа напрегнато, но не каза нищо. Спуснаха се към долината на Станшайър.
Нещо не беше наред в Станшайър. Мириамел го помнеше от посещението си преди пет-шест години като оживено градче, в което живееха най-вече миньори със семействата си — тесните улички вечер бяха осветени от десетки лампи. Сега редките минувачи сякаш бързаха да се приберат колкото може по-скоро и дори градските странноприемници бяха тихи като манастири и почти пусти.
Мириамел изчака в сянката пред „Клин и чук“, докато Саймън купи хляб, мляко и лук.
— Попитах ханджията за овнешко, а той само ме изгледа втренчено — каза Саймън, когато се върна. — Годината май е била доста лоша.
— Той попита ли те нещо?
— Попита откъде идвам. — Саймън вече беше започнал да ръфа парчето хляб. — Казах му, че съм свещар от Хасу Вале и че си търся работа. Той ме изгледа насмешливо и каза: „Е, сигурно вече си разбрал, че тук няма да намериш никаква работа, нали?“ И добре, че няма работа, защото съм забравил всичко, което Джеръмайъс ми е казвал за правенето на свещи. После ме попита кога съм напуснал Хасу и вярно ли е онова, което говорят всички — че из хълмовете там бродели призраци.
— Призраци? — Мириамел усети по гърба да я полазват мравки. — Не искам да слушам за призраци. Ти какво му каза?
— Че съм тръгнал отдавна, разбира се. Че съм тръгнал на юг да търся работа. И преди да започне да ме разпитва, му казах, че жена ми ме чака във фургона на Речния път и че трябва да тръгвам.
— Жена ти?
Саймън се ухили.
— Нали все трябваше да му кажа нещо? Защо иначе един мъж ще бърза да отнесе някъде храната си в студа?
Мириамел възкликна възмутено и се метна на седлото.
— Трябва да намерим място за спане, поне за кратко. Капнала съм.
Саймън се огледа.
— Не знам къде бихме могли да отидем тук. Трудно е да се каже кои къщи са празни, дори да няма никакъв пушек или светлина. Хората може да са напуснали, а може просто да нямат дърва за огрев.
Заръмя лек дъждец.
— Трябва да побързаме — каза тя. — В западния край на града може да намерим празни конюшни или някой навес. Има и една голяма каменоломна.
— Дано. — Саймън отхапа половината от една доста сбръчкана глава лук. — Води.
— Само не изяждай вечерята ми по погрешка — каза тя сърдито. — И да не разлееш нито капка мляко.
— Няма, милейди — отвърна той.
Яздеха на запад по пътя Соукуд, един от главните пътища в Станшайър. Мириамел беше странно обезпокоена от думите на Саймън. Наистина беше невъзможно да се разбере дали в някои от тъмните къщи и магазини има хора, но тя имаше усещането, че я наблюдават, сякаш между процепите на кепенците в нея се взираха скрити очи.
Скоро излязоха от града. Дъждът беше стихнал, ръмеше едва-едва. Мириамел посочи каменоломната — огромна черна празна дупка. Щом се изкачиха малко по-нагоре, забелязаха потрепваща червеникава светлинка.