— Някой е запалил огън — каза Саймън. — Голям огън.
Може би вадят камъни — отвърна Мириамел. — Каквото и да правят обаче, не ни интересува. Колкото по-малко хора ни видят, толкова по-добре.
Тръгнаха обратно към Речния път. Пътеката беше кална и накрая Мириамел реши, че е по-добре да запалят факла, отколкото да рискуват някой кон да си счупи крак. Слязоха от конете и Саймън разпери наметалото си, докато Мириамел се мъчеше с кремъка и огнивото.
След като пояздиха още малко, намериха подслон — някакъв навес насред полето, обрасъл с плевели и къпинак. Близката къща изглеждаше изоставена. Не бяха сигурни, че е празна, но поне навесът изглеждаше сравнително безопасен и със сигурност под него щяха да са на по-сухо и щяха да разполагат с повече удобства, отколкото под открито небе. Завързаха конете за една крива и за съжаление безплодна ябълка под стряхата.
Под навеса имаше купчина влажна слама, а до стената няколко ръждясали мотики и лопати, със строшени или липсващи дръжки. Една ръждясала коса подейства угнетително на Мириамел с безполезността си, но същевременно и успокоително, тъй като подсказваше, че никой не се е мяркал насам от доста време. Щом се увериха, че мястото е безопасно, двамата със Саймън излязоха да вземат багажа си.
Мириамел разрита сламата на две равни купчини и постла завивките си върху едната.
Ядоха лакомо, като поляха сухия хляб с по няколко глътки мляко. Щом свършиха, Саймън попита:
— И какво ще правим утре?
— Ще продължим. Ако времето остане такова, можем да яздим и през деня. Така или иначе, няма да минаваме през по-големи селища, докато не стигнем до Фолшайър, така че няма да срещнем много хора по пътя.
— Ако навсякъде е като в Станшайър — изсумтя Саймън, — сигурно няма да срещнем никого цял ден.
— Може би. Но ако срещнем хора, ще се отбием от пътя за по-сигурно.
Мириамел легна и се зави.
— Няма ли все пак да ми кажеш къде отиваме? — попита Саймън.
По гласа му усети, че се старае да е внимателен и че не иска да я дразни. Загрижеността му й подейства, но прекалената му любезност да не я засегне същевременно я накара да се почувства като склонно към капризничене дете.
— Сега не ми се говори за това, Саймън.
Тя се обърна на една страна, подразнена от поведението си — но и не искаше да сподели съкровената си тайна. Чу го как се завива, а след това и как тихо изруга, понеже беше забравил да изгаси факлата.
— Не я мокри — каза тя, щом той стана. — По-лесно ще можем да я запалим, когато ни потрябва.
— Права си, милейди.
Усети раздразнението в гласа му. Чу се пращене и стана тъмно. След няколко секунди го чу да се връща в леглото си.
— Лека нощ, Саймън.
— Лека нощ.
Беше ядосан.
Мириамел лежеше в тъмното и размишляваше за онова, което я беше попитал Саймън. Можеше ли въобще да му обясни? Нямаше ли да прозвучи глупаво? Баща й беше този, който беше започнал войната — или по-скоро, сигурна беше, я беше започнал по настояване на Приратес — така че как можеше да обясни на Саймън, че трябва да го види и да поговори с него? Би прозвучало не само глупаво, но безразсъдно и налудничаво.
„А може би е точно така — помисли си. — Ами ако просто се самозаблуждавам? Приратес може да ме залови и въобще никога да не видя баща си. Тогава какво ще стане? Чудовището в червената мантия ще узнае всички тайни за Джосуа, които са ми известни“.
Потръпна. Защо не споделеше плановете си със Саймън? И още по-важно, защо не бе казала на чичо си, вместо да бяга? Дори съвсем малкото, което му беше казала, го бе разгневило и го беше направило подозрителен… но може би той имаше основания. Имаше ли право тя, една млада жена, да решава кое е правилно и кое погрешно за чичо й и за всички негови спътници? А не постъпваше ли точно така, като поемаше отговорността за живота им в собствените си ръце, за да задоволи една своя прищявка?
„Но това не е прищявка“.
Разкъсваше се от противоречия, както баща й и чичо й се бяха сблъскали в непримирим конфликт.
„Това е важно. Никой не може да го спре, а само аз знам защо започна. Но съм така уплашена…“
Осъзнала грандиозността на предприетото и замисленото от нея, изпита чувството, че се задушава. А не го знаеше никой освен нея — абсолютно никой!
Нещо в нея сякаш щеше да се сгромоляса непоправимо. Тя пое дълбоко въздух.
— Мириамел? Какво ти е, Мириамел?
Тя не отговори.
— Боли ли те нещо? Да нямаш кошмари?
Гласът му беше съвсем наблизо, почти до ухото й.
— Не — въздъхна тя и се разрида.