Ръката на Саймън докосна рамото й, после погали нерешително лицето й.
— Но ти плачеш! — възкликна той.
— О… — опита се да отвърне тя. — Толкова съм… Толкова съм… самотна! Искам д-да си отида у д-д-дома!
И се сви като бебе. Връхлетя я нов спазъм от ридания. В същия момент като че ли нещо в нея наблюдаваше с презрение отстрани собственото й представление.
„Слабачка — изсъска злобно то. — Нищо чудно, че няма да постигнеш онова, което искаш. Слабачка“.
— У дома? — попита изненадано Саймън. — Искаш ли да се върнем при Джосуа и останалите?
— Не, идиот такъв! — Яростта срещу собствената й глупост моментално прекъсна хлипанията и й позволи да говори. — Искам да си отида у дома! Искам всичко да е пак така, както си беше!
Саймън я привлече към себе си. Мириамел се възпротиви за момент, но после отпусна глава върху гърдите му. Всичко я болеше.
— Аз ще те пазя — промълви нежно той. Тя долови странна нотка в гласа му, някакво кротко задоволство. — Ще се грижа за теб, Мириамел.
Тя го отблъсна. На бледото сияние на процеждащата се под навеса лунна светлина виждаше разчорления му силует.
— Не искам никой да се грижи за мен! Не съм дете. Искам всичко пак да е, както си беше.
Саймън дълго не помръдна; после тя отново усети ръката му върху рамото си. Гласът му беше нежен, сякаш за да успокои надигащото се в нея раздразнение.
— Извинявай — промълви той. — И мен ме е страх.
Думите му неочаквано я накараха да осъзнае, че това до нея е Саймън, че той не й е враг. Отпусна се отново върху гърдите му, закопняла за миг за неговата топлина и сигурност. От очите й рукна нов порой сълзи.
— Моля те, Мири — прошепна безпомощно той. — Не плачи.
Прегърна я и я притегли по-близо до себе си.
След малко хлипанията й утихнаха. Безпомощна, тя остана облегната върху него. Усети как пръстите му докосват брадичката й, как проследяват мокрите следи от сълзите й. Притисна се още по-силно към него, сгушена като подплашено животинче, и усети с лицето си шията му, ритъма на пулса му върху бузата си.
— О, Саймън — промълви тя с пресекващ глас. — Толкова съжалявам.
— Мириамел… — започна той, но замълча.
Усети ръката му да хваща нежно брадичката й. Той обърна лицето й към своето и тя усети топлия му дъх. Като че ли искаше да й каже нещо. Усети думите да увисват между тях, трепетни, неизречени. След което усети устните му върху своите и нежното боцкане на брадата му около устата си.
За миг сякаш се понесе в някакво неопределено място, в някакво неведомо време. Прииска й се да се сгуши някъде, да избяга от болката, която бушуваше около нея като ураган. Устата му беше мека, внимателна, но ръката, с която докосваше лицето й, потрепваше. Тя също се тресеше. Искаше да потъне в него, да се гмурне като в спокойно езеро.
Непоканена, сякаш някаква отломка от сън, в съзнанието й възникна неволна представа: граф Аспитис — златистата му коса проблясваше — се наведе над нея. Ръката, която я обгръщаше, се превърна в остър нокът.
— Не — промълви тя и се отдръпна. — Не, Саймън! Не мога!
Той моментално я пусна, сякаш бе хванат на местопрестъплението.
— Аз не…
— Пусни ме. — Гласът й беше безразличен и хладен. Сякаш нямаше нищо общо с разтърсващите я чувства. — Аз… просто…
Не можеше да намери думи.
Сред възцарилата се тишина се чу внезапен шум. Мина много време, преди Мириамел да осъзнае, че идва отвън. Бяха конете — цвилеха неспокойно. Миг по-късно пред навеса изпращя съчка.
— Отвън има някой! — изсъска тя.
Моментното й стъписване отстъпи място на вледеняващ страх.
Саймън затършува за меча си и след като го намери, се изправи и тръгна към вратата. Мириамел го последва.
— Да отворя ли? — попита той.
— Не трябва да ни хванат тук — прошепна остро тя. — Не трябва да ни вкарат в капан.
Саймън се подвоуми, после блъсна вратата. Отвън настъпи някаква суматоха — някакъв силует се втурна към пътя под смътната лунна светлина.
Саймън хукна след отдалечаващата се сянка.
5. Огнен танц
Саймън се тресеше от гняв и умопомрачителна ярост — те сякаш го блъскаха като вятър в гърба. Сянката пред него се клатушкаше и той вече я настигаше. Хрумна му, че и Куантака вероятно се чувства така, когато преследва някое дребно животинче.
„Ще ме шпионираш! Ще ме шпионираш, а?“
Сянката отново залитна. Саймън вдигна меча си, готов да съсече шпиониращия ги подлец. Още няколко крачки…
„Саймън!“ Нещо се закачи за ризата му и го дръпна. „Недей!“
Той размаха ръка, за да запази равновесие, и мечът му се заплете в бурените и се изплъзна от пръстите му. Саймън заопипва земята, но не можа да го намери. Поколеба се за момент, но смътният силует пред него се отдалечаваше. Саймън изруга, заряза търсенето на меча, отново се втурна напред и след няколко огромни скока настигна непознатия. Сграбчи го с две ръце през кръста и двамата се строполиха на земята.