— О, Усирис! — изпищя човекът под него. — Не ме изгаряй! Не ме изгаряй!
Саймън го стисна с все сила и изсъска:
— Кой си ти?! Защо ни следиш?
— Не ме изгаряй! — повтори с разтреперан глас мъжът; беше извърнал лицето си на една страна. Тресеше се от нескрит ужас. — Не ви следя!
Мириамел се приближи; стискаше в две ръце меча на Саймън.
— Кой е този?
Все още разгневен, макар да не му беше съвсем ясно защо, Саймън хвана мъжа за ухото — както често постъпваше Рейчъл Драконката с някой от непослушните слуги — и го изви, докато той не обърна лицето си към него.
Беше възрастен мъж. Гледаше го с ококорени очи и мигаше на пресекулки.
— Аз съм Хийнуиг! — каза той. — Не ме изгаряй!
— Да те изгарям ли? Какви ги дрънкаш? Защо ни дебнеше?
Мириамел се огледа притеснено.
— Саймън, не можем да крещим тук. Да го вкараме под навеса.
— Не ме изгаряйте!
— Никой няма да те изгаря — изръмжа Саймън, после вдигна възрастния мъж на крака и го подкара към навеса. Старецът продължи да хленчи и да се моли да пощадят живота му.
— Не е въоръжен — каза Саймън, когато влязоха под навеса и Мириамел запали факлата. — Претърсих го.
— Не, господари, нямам нищо. — Хийнуиг изглеждаше поуспокоен. — Моля ви, само ме пуснете и няма да кажа на никого.
Саймън го огледа внимателно. Старчето имаше румените бузи и нос на ветеран на чашката, а погледът му беше помътен. Поглеждаше тревожно към факлата, сякаш това беше най-голямата опасност под навеса. Очевидно беше безобиден човечец, но Саймън отдавна беше научил от малките на вид отвън, но обширни отвътре помещения на доктор Моргенес, че нещата могат да се окажат доста по-различни, отколкото изглеждат.
— Защо ни дебнеше? — повтори той. — И защо мислиш, че ще те горим?
— Не ме горете, моля ви — отвърна старчето. — Аз съм Хийнуиг. На никого не правя зло. И няма да кажа на никого.
— Отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?
— Търсех местенце да преспя, господари. — Старчето огледа набързо навеса. — Спал съм тук веднъж-дваж. Не исках да съм на открито тази нощ. Не и тази нощ.
— Ти ли ни следеше в гората? Снощи ти ли се доближи до лагера ни?
Старчето го изгледа с нещо като откровена изненада.
— Гора? В Олдхарт? А, не, аз не ходя там. Там има какви ли не твари и зверове, и разни други — гората е лошо място, господари. Не ходете в Олдхарт.
— Мисля, че казва истината — обади се Мириамел. — Вероятно наистина е търсел място да преспи.
Отпуши меха с вода и го подаде на старчето. Хийнуиг го изгледа недоверчиво. Разбрала, какво си мисли, Мириамел вдигна меха и отпи, след което му го подаде отново. Успокоено, старчето отпи жадно няколко глътки, а после я изгледа с укор, сякаш страховете му, че му дава отрова, се бяха потвърдили, и измърмори сърдито:
— Вода!
Мириамел се вторачи в него, но Саймън се усмихна и взе другия мех — Мириамел му беше казала, че го пази за студените нощи или за болезнени рани. Наля малко от червеното пердруинско в една чаша и я протегна към старчето, за да го види. Хийнуиг посегна с разтреперани пръсти, но Саймън дръпна чашата.
— Първо отговори на въпросите ни. Заклеваш ли се, че не ни следиш?
Хийнуиг затръска глава.
— Никога не съм ви виждал! И ще ви забравя, когато си тръгнете. Заклевам се.
Тъничките му ръце отново се протегнаха към чашата. Трепереха.
— Не още. Защо мислеше, че ще те горим?
Старчето погледна първо него, след това виното; явно го разкъсваха колебания.
— Помислих, че сте Огнени танцьори — отвърна накрая той с очевидно облекчение. — Помислих, че искате да ме изгорите, както изгорихте стария Уиклаф, дето беше Първи копач в каменоломната.
Саймън поклати озадачено глава, но Мириамел се приведе напред и попита с неприязън:
— Огнените танцьори? Тук има ли Огнени танцьори?
Старчето я изгледа, сякаш го беше попитала дали рибите могат да плуват.
— Градът гъмжи от тях. Те ме преследваха, но аз се скрих. — На лицето му се появи хитра усмивка, но очите му останаха бдителни и преценяващи. — Те ще са в каменоломната тази нощ, да танцуват и да се молят на своя Господар на бурите.
— Каменоломната! — каза задъхано Мириамел. — Значи затова имаше светлини!