Саймън все още не беше сигурен, че може да се довери на старчето. Нещо го притесняваше, като че ли някаква муха жужеше в ухото му, но не можеше да проумее какво точно.
— Ако казва истината.
— Истината казвам — отвърна с неочаквана енергичност Хийнуиг и се опита да се надигне, без да откъсва влажния си поглед от Саймън. — Дойдох да пренощувам и ви чух. Мислех, че сте Огнени танцьори — те обикалят из целия град тази нощ. Хората се затварят вкъщи, нали разбирате, но аз вече нямам къща. Затова избягах.
— Дай му виното, Саймън — каза Мириамел. — Не бъди жесток. Той е просто един подплашен старец.
Саймън направи гримаса и подаде чашата на Хийнуиг. Той я помириса и на сбръчканото му лице се изписа възторг. Надигна чашата и отпи жадно.
— Огнените танцьори! — възкликна Мириамел. — Елисия да ни пази, Саймън, те не бива да ни хванат. Те са побъркани. Нападнали са Тиамак в Кванитупул, а и аз видях как се самозапалват.
Саймън премести очи от Мириамел към старчето, което облизваше съсухрените си устни с език, който му заприлича на животинка, която се опитва да се вмъкне в някоя раковина. Изпита огромно желание да цапардоса дъртия пияница, въпреки че всъщност не им беше направил нищо лошо. Изведнъж си спомни как беше вдигнал меча си и за малко не бе съсякъл тази отрепка и го обзе огромен срам.
„Кой рицар би съсякъл един хилав пияница?“
Но каква зловеща орисница беше изпратила стареца да плаши конете и да троши съчки тъкмо в онзи миг, когато той най-после притискаше Мириамел в обятията си? Та те се целуваха! Тя, принцесата, красивата Мириамел го целуваше!
Той отново погледна Мириамел. Тя наблюдаваше как Хийнуиг пресушава чашата, но в същия момент го погледна за миг. Дори на светлината на факлата Саймън забеляза, че се изчерви. Жестока съдба… но пък допреди миг беше така благосклонна. О, блажена орис, блажено щастие!
Саймън внезапно се разсмя. Гневът му отлетя като издухана от вятъра плява. Най-прекрасното, умно и схватливо момиче в целия ейдонитски свят го беше целунало. Беше изрекла името му! Той още усещаше очертанията на лицето й с върха на пръстите си. Какво право имаше да се оплаква?
— И какво ще правим? — попита Саймън.
Мириамел отклони поглед.
— Ще изчакаме да се съмне. А на сутринта ще се отдалечим колкото е възможно повече от Огнените танцьори.
Саймън кимна към Хийнуиг, който оглеждаше с надежда дисагите на седлата.
— Ами той?
— Ще го оставим да прекара нощта тук.
— Ами ако изпие всичкото вино и му хрумне да ни удуши, докато спим? — възрази Саймън.
Усети каква глупост е изтърсил по адрес на кльощавия треперещ старец, но страшно му се искаше отново да остане насаме с Мириамел.
Сякаш усетила мислите му и не по-малко твърдо решена да не допусне това да се случи, Мириамел отвърна:
— Нищо няма да направи. А и ще се редуваме да спим. Така по-добре ли ще се чувстваш, Саймън? Тъкмо ще пазиш виното.
Старецът ги изгледа, явно се опитваше да прецени разпределението на силите.
— Няма да ви притеснявам. Няма нужда да будувате, млади господари. Вие сте уморени. Старец като мен няма нужда от сън. Ще стоя буден и ще внимавам да не дойдат Огнените танцьори.
— Да бе — изсумтя Саймън. — Да го отпратим, Мириамел. Щом не ни е следил, няма причина да го държим тук.
— Има огромна причина. Той е стар и е уплашен. Забравяш, Саймън, че съм виждала Огнените танцьори, а ти не си. Не бъди жесток само защото си в лошо настроение.
И го погледна строго, но Саймън си помисли, че долавя някаква закачлива веселост в погледа й.
— Не, не ме пращайте при Огнените танцьори — замоли се Хийнуиг. — Те наистина изгориха Уиклаф. Видях ги. А той не беше сторил зло никому. Изгориха го на пътя Пулей и крещяха: „Ето какво ви чака! Това ви чака!“ — Хийнуиг трепереше. Онова, което беше използвал като основателно самооправдание, беше прераснало в откровен ужас. — Не ме гонете, господари. Няма да ви издам на никого.
Откровеността му беше очевидна.
Саймън въздъхна. Явно го бяха надхитрили.
— Добре де — изръмжа той. — Но ще остана буден, старче, и ако направиш нещо подозрително, моментално ще те изхвърля да мръзнеш на студа.
Погледна още веднъж Мириамел със смесени чувства на раздразнение и копнеж, след което се настани до вратата.
Събуди се рано сутринта и видя Мириамел и старчето да си бъбрят приятелски. Помисли си, че на дневната светлина Хийнуиг изглежда още по-зле — сбръчканото му лице беше оплескано с мръсотия, а дрехите му бяха толкова парцаливи й мръсни, че дори бедността му не би могла да послужи за извинение на окаяното им състояние.