— Би трябвало да дойдеш с нас — казваше му Мириамел. — Така ще си в по-голяма безопасност, отколкото сам. Ела с нас, поне докато не се отдалечим от Огнените танцьори.
Старчето поклати колебливо глава.
— Тези луди напоследък са навсякъде.
Саймън се надигна. Устата му беше суха, а главата го болеше, сякаш той беше пияницата в компанията.
— Какво говориш? Не можем да го вземем с нас.
— Можем — отвърна Мириамел. — Разреших ти да ме придружиш, Саймън, но не и да ми казваш къде да ходя и кого да взема с мен.
Саймън я погледна втренчено за момент — предвкусваше възникването на спор, който нямаше никаква надежда да спечели, каквото и да направеше. Все още обмисляше следващите си думи, но Хийнуиг го избави от излишното усилие.
— Към Набан ли сте тръгнали? — попита старчето. — Никога не съм виждал тези земи.
— Отиваме във Фолшайър — отвърна Мириамел. — А след това в Хасу Вале.
Саймън тъкмо искаше да я укори, че споделя с един напълно непознат плановете им — какво беше станало с необходимостта от предпазливост, за която му бе натяквала самата тя? — но в този момент старчето изохка. Саймън се извърна, вбесен само при мисълта, че на дъртия пияница на всичко отгоре сега пък му е станало лошо, но се стъписа от ужасеното изражение върху сбръчканото му лице.
— Да ходите в Хасу Вале!? — възкликна старецът. — А бе вие да не полудели? Из цялата равнина кръстосват призраци. — Той заотстъпва към вратата, сякаш двамата бяха заплашили да го помъкнат към това ужасно място насила. — По-скоро ще ида в каменоломната при онези Огнени танцьори.
— Какви призраци? — попита Мириамел. — Не сме чули нищо.
Старчето се опули и извъртя очи така, че се видя бялото им.
— Ами призраци! Вампири, караконджовци, вещици и всяк'ви такива!
Мириамел го изгледа напрегнато. След преживяното през последната година не можеше с лека ръка да пренебрегне подобни приказки като суеверие.
— Отиваме там — каза най-после тя. — Налага се. Но ти не си длъжен да дойдеш с нас.
Хийнуиг се надигна на разтрепераните си крака.
— Не ми се ходи на запад. Ще си седя тук. В Станшайър все още има хора, които да споделят някой залък или глътка даже и в най-тежките времена. — Той тръсна глава. — Не ходете там, госпожице. Толкова бяхте любезна.
И изгледа многозначително Саймън, за да даде да се разбере кой не е бил любезен.
„Дърт пияндур — изруга наум Саймън. — Кой ти даде виното, а? И нали не ти строших главата, когато можех!“
— Вървете на юг — там ще сте щастливи — продължи почти умолително Хийнуиг. — Стойте далеч от Хасу.
— Трябва да отидем — повтори Мириамел. — Но не те караме да идваш с нас.
Хийнуиг — отстъпваше ребром към вратата — спря и приведе глава.
— Хиляди благодарности, госпожице. Дано се върнете здрави и читави.
— Хиляди благодарности на теб, Хийнуиг — отвърна официално Мириамел.
Саймън се овладя да не измърмори от раздразнение — напомни си, че един рицар не се цупи и не пъшка като кухненски слуга: особено рицар, който държи да се хареса на дамата си. А и очевидно старчето нямаше намерение да тръгва с тях. Това все пак беше достатъчна причина за известна снизходителност.
Щом напуснаха Станшайър и се насочиха към вътрешността на страната, отново заваля. Отначало само ръмеше, но с напредването на сутринта рукна като из ведро. Вятърът се усили и изливаше водната стена на огромни студени струи отгоре им.
— Сякаш сме на кораб в бурно море — извика Мириамел.
— На кораба поне има гребла — отвърна Саймън. — Скоро може да ни потрябват.
Мириамел се разсмя и придърпа качулката над очите си.
На Саймън сякаш му стана по-топло от мисълта, че е успял да я развесели. Изпитваше известен срам от начина, по който се беше държал със старчето. Още щом Хийнуиг се бе отдалечил, тътрейки крака към центъра на Станшайър, Саймън усети лошото му настроение да се изпарява. Сега му беше трудно да каже какво толкова в старчето го беше смутило — всъщност то не беше направило нищо лошо.
Връщаха се към Речния път по тесни, прорязани от коловози пътища, които се бяха превърнали в кални вади. Местността изглеждаше все по-необитаема. Стопанствата около Станшайър, макар и изцяло завладени от бурените, все пак носеха белезите на някогашна човешка грижа, благодарение на оградите и каменните стени, както и на пръснатите тук-там колиби, но колкото по-надалеч зад гърба им оставаха градчето и околните селца, толкова по-категорично предявяваше правата си пустошта.
Беше странно и мрачно място. Почти безкрайната зима беше съблякла дърветата, освен иглолистните, но дори боровете и елите като че ли бяха пострадали от студа. Саймън си помисли, че странните изкривени силуети на стволовете и клоните му напомнят сгърчените човешки тела на стенописа „Деня на Отсъждането“ на стената в параклиса на Хейхолт. Беше прекарал безброй скучни часове в църквата да гледа със страхопочитание сцените на мъченията, удивен от въображението на неизвестния художник. Но тук в истинския студен и влажен свят разкривените силуети действаха твърде тягостно. Към небето се извисяваха безлистни дъбове, брястове и ясени, блъсканите им от вятъра клони се мятаха като ръце на скелети. Почти черното от надвисналите облаци небе и плющящият косо върху подпухналите от кал хълмове дъжд правеха гледката много по-безнадеждна от стенописите в параклиса.