Яздеха сред бурята почти без да разговарят. Саймън бе огорчен, че принцесата не спомена нито веднъж, дори не намекна за среднощната им целувка. Знаеше много добре, че денят не е подходящ за флиртуване, но пък тя се държеше така, сякаш изобщо нищо не се беше случило. Саймън не знаеше как да постъпи: на няколко пъти беше на косъм да я попита, но изобщо не му хрумваше какво да каже — всичко щеше да прозвучи глупаво на дневна светлина. Целувката им му напомняше преживяното при пристигането му в Джао е-Тинукай'и, когато сякаш беше пристъпил извън времето. Може би преживяното през нощта беше като разходка в страната на приказките, нещо вълшебно, на което беше писано да изчезне от паметта, както се стапя снежинка под слънчевите лъчи.
„Не. Няма да позволя да изчезне. Ще го запомня завинаги… дори тя да не го запомни“.
Погледна крадешком Мириамел. По-голямата част от лицето й беше скрита под качулката, но той видя носа, част от бузата и заострената й брадичка. Стори му се, че много прилича на ситка, грациозна и красива, но не особено общителна. Какви ли мисли занимаваха съзнанието й? Как беше възможно така да се прилепи до него, а след това да не отрони нито дума за това, докато той се чуди дали не е сънувал всичко, или полудява? Наистина ли беше отвърнала на целувката му с равностойна на неговата страст? Колкото и да не беше наясно с жените и целуването, не можеше да допусне, че преживяното не означава абсолютно нищо за нея.
„Защо просто не я попитам? Ще полудея, ако не разбера. Но ако ми се изсмее или се ядоса, или изобщо не си спомни?“
Допускането, че Мириамел може да не споделя силните чувства, които бушуваха в него, го смрази. Решението му да я заговори за това моментално изчезна. Щеше да помисли още.
„Но аз искам пак да я целуна“.
Въздъхна. Плющенето на дъжда заглуши едва доловимата му въздишка.
Речният път беше разкалян и пуст. Както беше предположил Саймън, през целия ден се разминаха само с десетина пътници. Само един поспря за нещо повече от кратко кимване: нисичък кривокрак мъж, чийто кон с подути като буци колене теглеше завита с платнище каруца, натоварена с котли и казани. С надеждата да получи информация за онова, което им предстои, и насърчен от любезния му поздрав, Саймън го помоли да спре. Калайджията стоеше под проливния дъжд, явно доволен да поговори с някого, и им каза, че пред тях имало пътна станция, щели да стигнат до нея малко след залез-слънце. Каза, че бил тръгнал от Фолшайър, и описа града като спокоен, но пък работата, която успял да свърши там, била незадоволителна. След като се увери, че Мириамел няма нищо против, Саймън покани мъжа да се подслонят под близките борове, които предпазваха донякъде от дъжда. Почерпи го с вино и докато новият им познайник пиеше с удоволствие, повтори историята си, че е свещар, който си търси работа.
— Много ви благодаря. — Калайджията му върна меха. — Малко се постоплих в този студ. — Той кимна. — Значи можете да се надявате да изкарате някоя пара за празника на свети Тунат и за Ейдонманса. Дано имате късмет. Но ако ми позволите да ви дам един непоискан съвет, мисля, че е по-добре да не продължавате по на запад от Фолшайър.
Саймън и Мириамел се спогледаха.
— Защо? — попита Саймън.
— Ами разправят, че нещата там били зле. — Усмивката на мъжа изглеждаше насилена. — Чули сте сигурно. Бандити и тем подобни. Разправят и за страшни случки по хълмовете.
И присви рамене.
Саймън го поразпита за подробности, но човекът не беше склонен да се задълбочава. Саймън никога не беше чувал за пътуващ калайджия, който да не довърши с удоволствие предложеното му вино, докато разправя на слушателите си истории за пътуванията си. Дали този беше изключение от правилото, или пък нещо го беше смутило дотолкова, че предпочиташе да не говори много, Саймън не можа да прецени. Но му се стори достатъчно разсъдлив.